Гори, вещице, гори!

ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ НОЕМВРИ. Ех, да не бях ходила никога при мадам Мандилип и да не си бях изгаряла крака! Трудно ми е да изразя с думи причината за съжалението си. Но наистина ми се иска да не я бях посещавала. Днес следобед й занесох сестринската си униформа. Тя бързо уши нейно малко копие. Беше весела и ми пя някакви шантави песни. Не можех да разбера думите им. Попитах я на какъв език са, а тя се засмя и каза: „Езикът на хората, които надничаха от картините в книгата, за да те видят, мила моя.“ Интересно как е разбрала, че съм мислила за скритите в картините хора? Наистина страшно ми се иска никога да не бях идвала тук. Тя запари чай, след което наля и на двете ни. И точно когато ми подаваше моята чаша, лакътят й закачи чайника, той се катурна и врелият чай се изля върху десния ми крак. Ужасно ме заболя. Тя събу обувката ми и намаза изгореното място с някакъв мехлем. Увери ме, че щял да премахне болката и раната веднага щяла да зарасне. Болката наистина престана и когато се прибрах вкъщи, направо не повярвах на очите си. На Джоб също не й се вярваше, че действително е имало изгорено. Мадам Мандилип много се обезпокои от случилото се. Поне така изглеждаше. Чудя се защо не ме изпрати до изхода, както правеше обикновено. Но така или иначе тя остана в стаята. Когато отворих вратата, която водеше към магазина, бледоликата Лашна стоеше току до нея. Погледна бинтования ми крак и аз й казах, че съм се изгорила и мадам Мандилип го е превързала. Тя дори не изрази съчувствие. Минавайки покрай нея и казах: „Довиждане.“ Очите й се напълниха със сълзи, тя ме погледна някак особено, поклати глава и рече: „Au revoir!“ На вратата пак се обърнах към нея и видях, че по бузите й се стичаха сълзи. Защо ли плачеше? („Никога вече няма да дойда при мадам Мандилип“!!!)