Екзекуторът
- Автор: Крис Картер
- Серия: Робърт Хънтър #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Екзекуторът». Краткое содержание книги:
36.
Хънтър мълча няколко секунди, докато създанието му обмисляше фактите и обработваше онова, което Гарсия беше прочел. Загадъчен кошмар бе измъчвал и плашил отец Фабиан в продължение на двайсет години. Кошмар, който някой си беше направил труда да превърне в реалност.
Карлос заговори пръв:
— Убиецът може да е прочел дневника, но послушникът каза, че никой не е влизал е взлом, нито е имал достъп до стаята на свещеника. — Той стана, приближи се до прозореца и го отвори широко. В кабинета не беше задушно, но Гарсия изведнъж изпита потребност от свеж въздух.
Робърт въздъхна:
— Мисля, че убиецът не е разбрал за кошмарите от дневниците.
— Защо? Ние научихме за тях от там.
— Да, но ние сме двама. — Хънтър отново се облегна на стола. — Четохме почти непрекъснато три дни. Колко дневника прегледахме, преди ти да попаднеш на страниците, които разказват за съня?
— Няколко — призна партньорът му и бавно прокара ръка по лицето си.
— Убиецът се е нуждаел или от много късмет, или от много време, без никой да го безпокои, докато открие написаното за кошмара, както направихме ние. И ако случаят е такъв, защо не е взел дневника? Защо го е оставил? Дневниците Не са номерирани и нямат дати. Нямаше да разберем, че някой от тях липсва.
— Тогава как? — Гарсия спря пред бюрото на Робърт и сложи ръце на кръста си.
— В дневниците няма дати. — Хънтър посочи тетрадките на бюрото си. — Свещеникът може да е написал онова, което ти прочете, миналата седмица или преди пет години.
Карлос схвана насоката на мислите на партньора си.
— Смяташ, че отец Фабиан е казал на някого, след като е описал съня си.
Робърт кимна.
— Кошмарът очевидно е дошъл в повече на свещеника, който е опитал терапията със записването, но това не е имало резултат.
— Затова следващият логичен етап е бил да премине едно ниво по-нататък и да каже на някого — заключи Гарсия и Хънтър се съгласи.
Телефонът на бюрото на Робърт иззвъня и той вдигна слушалката преди второто позвъняване. Докато слушаше, на лицето му се изписа безпокойство.
— Слизаме веднага.
— Какво става? — попита Карлос.
— Дошъл е някой, който иска да говори с нас.
— За какво?
— За убиеца на отец Фабиан.
37.
Момичето нямаше двайсет години и седеше само в една от стаите за разпити на втория етаж. Хънтър и Гарсия го наблюдаваха през едностранното огледало в съседната стая.
Девойката би могла да бъде привлекателна, но беше ясно, че външният вид не е най-важното нещо в живота й. Разрешените й кестеняви коси падаха на раменете й прекалено небрежно. Хубавите й, големи кафяви очи бяха зачервени. Нямаше грим и лицето й беше бледо. Дългото й зимно палто бе виждало и подобри дни.
— Тя е още хлапе — отбеляза Робърт и се намръщи. — Коя е? — обърна се към полицая, който пръв бе разговарял с момичето и го беше завел в стаята за разпити.
— Каза, че името й Моника, но не е необходимо да си експерт, за да разбереш, че е измислено.
— И твърди, че има информация за убийството в католическата църква „Седемте светии“?
Ченгето кимна.
— Настоява да говори само пред детективите, които водят разследването. Опитах се да взема показанията й, но тя отказа. — Той придоби несигурен вид.
— Нещо друго? — попита Робърт, който долови смущението му.
— Нещо в нея… — Полицаят погледна единия детектив и после другия. — Плаши ме.
Карлос се приближи до едностранното огледало и се втренчи в девойката. Тя изглеждаше уплашена.
Моника вдигна глава, когато двамата детективи влязоха в стаята за разпити. Погледът й подмина Гарсия и се спря на Хънтър.
— Здравей — сърдечно й се усмихна той и протегна ръка. — Аз съм детектив Хънтър, а това е детектив Гарсия.
Тя стана, усмихна се и се ръкува с тях, като задържа ръката на Робърт малко по-дълго.
— Аз съм Моника. — Гласът й беше нежен, но в него се долавяше тъга.
— Само Моника? — попита Карлос и леко повдигна вежди.
Момичето прехапа устни и отново насочи разтревожения си поглед към Хънтър.
— Всичко е наред — каза той с утешителен тон. — Аз съм Робърт, а това е Карлос. — Кимна към партньора си. — И аз предпочитам да ме наричат с малкото ми име. Така е много по-неофициално, нали?
Моника се усмихна вяло.
— Да ти донесем ли нещо за пиене? Вода, кафе, безалкохолно питие?