Рекет
- Автор: Хайтауър Лин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Петрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рекет». Краткое содержание книги:
Сонора затръшна вратата на колата.
— И ти си толкова запознат с тези подробности, защото…
Сам облече шлифера си — от вчерашното хубаво време нямаше и помен.
— Защото много мои приятели отсядат тук в критични моменти от живота си — отвърна. — Купуваме си по някоя бира и гледаме футбол.
— Добре е, че имаш толкова прекрасни спомени, свързани с това място, Сам. Радвам се, че депресията на твоите приятели по време на кризисни моменти не се е прехвърлила и върху теб.
Сам погледна колата.
— Хей! — Той разтвори широко ръце. — Ако е възможно, човек трябва да си доставя удоволствия дори когато се развежда. Аз се опитвам да повдигам духа на приятелите си. Карам ги да се забавляват. Такъв е животът, Сонора.
Изкачиха шестте стъпала пред входа и влязоха във фоайето. Сонора вдигна глава към прашния полилей — най-вероятно взет от балната зала в някой стар чикагски хотел.
— Страхотно местенце, а? — усмихна се Сам. Приличаше на хлапак, на когото родителите са подарили кола. — Сградата е построена в началото на века. — Той посочи нагоре. — Високи тавани. Тук човек може да диша. Вярно, че биха могли да поддържат по-добра хигиена, а и няма климатик. Погледни онези радиатори покрай стените! Такива вече рядко се срещат. Да, мястото е страхотно.
— Мирише на пържена риба.
Сам тръгна към стълбището:
— Никога не съм могъл да си обясня откъде идва тази миризма. Апартаментите…
— Апартаменти ли?
— … нямат кухни. Готвенето е забранено, но и без това мъжете не взимат със себе си кухненски съдове, когато се изнасят от дома си.
— Разрешено ли е използването на електроуреди?
— Много смешно.
— Няма ли асансьор? — Стъпалата бяха дървени и проскърцваха. Парапетът би могъл да бъде определен като произведение на изкуството, ако някой си направеше труда да го почисти и да го полира. Сонора почувства грапавина под пръстите си. В дървото бяха издълбани нечии инициали. С, Д, М.
— Не. — Сам се беше запъхтял. — Нашият човек е на четвъртия етаж в осми апартамент.
— Сам, как така не позволяват на хората да си готвят?
— Разрешено е използването на машини за пуканки.
— Не думай! Какво ли повече може да иска един мъж? Тук наистина е много тихо. Изглежда, гостите са нощни птици.
Сам сви рамене:
— Или пък работят нощна смяна и спят през деня.
Сонора спря на третия етаж и се опита да успокои дишането си. Усети лека болка вляво. Преди година и половина друг враг на добрите маниери я беше ритнал жестоко в ребрата. Извади пистолета си.
— Никога не е толкова просто, Сам.
— Какво ще кажеш за онзи случай с търговеца на антики, който си беше изгубил визитната картичка?
— Е, добре, но това е единичен случай.
— Не е. Спомни си за удушвача от Ривър Франт.
— По дяволите, Сам! Той направи самопризнания!
— Нима не определяш подобни случаи като леки? Обожавам мига, в който някой престъпник прекрачи прага на службата ни.
— Добре. Щом искаш да ти е леко, ни остава да се надяваме, че този Кинкъл е от Националната гвардия или нещо от този род.
— А, говориш за униформения, когото съседите са видели. Грубер здраво се е захванал с разнищването на този въпрос.
— Не е единственото, за което колегата Грубер се е захванал здраво.
— Какво?
— Нищо.
Сам протегна лявата си ръка. В дясната държеше пистолета си. Застанаха от двете страни на махагоновата врата с месингова табелка с номер шест над шпионката. Сам почука и отстъпи назад.
— Хей, Сам?
— Какво?
— Не каза ли номер осем?
— Моля?
— Не каза ли, че нашият човек е в апартамент номер осем?
— О, да. Така казах.
Вратата на номер шест се отвори. Подаде се някакъв мъж по шорти и снежнобяла тениска и промърмори:
— Ти ли си, Клорис?
Оредялата му тъмна коса беше влажна и прилежно пригладена назад. Очевидно само преди минути беше излязъл от банята.
— О! — Той печално изгледа двамата детективи. — Да, моля?
От апартамента се носеха цигарен дим и миризма на пуканки. Сонора успя да зърне леглото, раирания матрак, отворен куфар и телевизор.