Острието на Тишал

Шана се изправи.

— Аз ще отида.

— Не, не, не — настоя уморено Хари. — Връщай се в леглото. Вината е моя, аз ще го направя. И без това трябва да рестартирам — ще използвам тоалетната в коридора, за да можеш да заспиш.

Той подсвирна на количката и тя влезе в спалнята, жужейки и лавирайки между мебелите; сензорите за близост на автонавигационната ѝ система придаваха на движенията ѝ животинска плавност. Щом стигна до леглото му, простата команда „Роувър, стой!“ застопори колелата ѝ на място, но за всеки случай Хари дръпна и ръчната спирачка. Байпасът му го бе научил да не се доверява на микропроцесори.

Шана плъзна ръката си под мишницата му, за да му помогне да се изправи. Той наведе глава и не помръдна.

— Мога да се справя.

— О, Хари… — Гласът ѝ прозвуча толкова уморено, толкова неописуемо тъжно, сякаш произнасянето на името му можеше да обхване всичките му провали и цялата нейна прошка. Хари стисна зъби толкова силно, че ушите му зазвъняха.

— Връщай се в леглото — рече твърдо той.

— Иска ми се да ми позволиш да ти помогна — промърмори тя и за миг възлите в сърцето му се отпуснаха поне мъничко.

Той покри дланта ѝ със своята.

— Ти ми помагаш всеки ден, Шан. Само ти ми помагаш да продължа, ти и Фейт. Но трябва да ме оставяш да се справям сам с онова, с което мога, нали?

Тя кимна безмълвно. Наведе се надолу и леко го целуна по бузата, след което се върна при леглото си в нейната половина от стаята. Хари я изпрати с мрачен поглед, като я изчака да се пъхне под завивките и да се успокои.

— Лека нощ — каза тя.

— Да. Лека нощ.

Тя се обърна с гръб към него и събра пухената възглавница под главата си.

— Аби — каза той, — угаси лампите. Изпълнявай.

Спасен от тъмнината, той бавно и внимателно се прехвърли от леглото в седалката на Роувър. Трябваше да използва и двете си ръце, за да премести един по един мъртвите си крака на мястото им върху стъпенките. Остана да седи по този начин дълго време, както му се стори, дишайки тежко и загледан в ръцете си.

Беше превърнал тези ръце в оръжия, беше ги тренирал, докато не бяха станали смъртоносни като остриета. През последните години го бяха считали за най-изкусния жив специалист по ръкопашен бой. Единственото нещо, което напомняше за онези дни, бяха чупените по няколко пъти фаланги на пръстите му, които бяха покрити с избледнели белези.

В онези години се бе смятал за издръжлив. Едва по-късно, когато вече използваше ръцете си предимно за да си пъха глицеринови свещички в задника и да си прави клизма, той разбра всъщност колко е грешал. Първия път, когато Шана го чу да плаче и го намери да седи на тоалетната чиния с омазани в изпражнения юмруци, с които той, оставяйки по детски отпечатъци по мъртвите си бедра, се бе опитал да вбие в тях някаква чувствителност, някаква полезност, Хари разбра, че през цялото време се беше самозалъгвал.