Първичен инстинкт

— И как ви се видя детектив Кърън, докторе? — намеси се Съливан.

— Както казах, той се владееше добре и беше трезвен. Изрази съжаление за случая с лейтенант Нилсен И не прояви враждебност.

— Колко време останахте там?

Бет погледна Ник право в очите.

— Бях там около петнадесет минути. Видях, че няма причини за тревога, и си отидох.

Ник отмести поглед, извади цигара и я запали.

— В тази сграда пушенето е забранено — наежи се Морган.

Уокър, Талкът и Гюс Моран знаеха със сигурност какво ще отвърне Кърън.

— Е, и какво ще направите? Ще ме глобите ли?

— Виж, Кърън — надигна се гневно Морган.

Съливан го прекъсна.

— Ще те попитам направо, Ник. За протокола. Ти ли го уби?

Ник не трепна.

— Не.

— Сигурен ли си? — настоя Съливан.

— Хайде, хайде. Нали ви казах вече. Първо нахлувам в стаята му и го нападам пред всички, а през нощта го пречуквам, така ли? Може би някои хора вършат подобни идиотщини. Но аз не съм достатъчно откачен или достатъчно тъп, за да направя такова нещо.

— Вярно, нападнал си го — обади се Морган, — което намалява вероятността да си го убил, но може би тъкмо на това разчиташ. Създаваш си нещо като алиби.

— Оставаше и да е написал книга за това — рече Уокър и погледна многозначително Моран и Кърън.

— Лейтенант, боя се, че в думите ви има много истина — отвърна Ник.

Съливан и Морган се объркаха.

— Не разбирам — каза Съливан. — За какво, по дяволите, говорите? Каква е тази книга?

— Забрани, Джейк — успокои го Уокър. — Няма нищо. Това си е наша шега.

— Шега ли? Тук някой убива човек от Вътрешния отдел, а вие, негодници от „Убийства“, си правите шеги. Що за идиотщини са това? — Морган беше почервенял от гняв.

Шегата не се хареса и на Талкът.

— Тук няма нищо смешно — заяви той строго и стана. — Излизате в отпуск, Кърън. В отпуск сте, докато ви се назначи психиатрична експертиза. — Той погледна многозначително Бет Гарнър и не си направи труда да довърши, но всички знаеха, че ако не издържи теста, Кърън ще трябва да напусне полицията.

С това разпитът приключи. Талкът отплува величествено, следван от Съливан и Морган. Уокър си тръгна сам.

Гюс Моран потърка не бръснатата си буза.

— Ник, докторе, не е ли време за една стабилна закуска? Голяма чиния здрава полицейска храна — яйца, наденички, бекон. Аз черпя.

— Благодаря, Гюс, но ще си вървя.

— А вие, докторе?

— Ще изпратя Бет до колата й, Гюс.

Моран вдигна рамене.

— Това вероятно означава не. Е, тогава ще си купя един „Хроникъл“ и ще се оттеглим с моята артерия на някое спокойно местенце — и той си тръгна с увиснали от изтощение рамене.

Ник Кърън подхвана Бет Гарнър за лакътя и я поведе към изхода. Дори централата на полицейското управление в големия град утихва в часа преди развиделяване. По празните коридори вместо ченгета и криминални типове се мяркаха чистачки. Беше тихо, като се изключи бръмченето на машините, с които почистваха мраморните подове.