Първичен инстинкт
- Автор: Осборн Ричард
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: 954-474-017-1
- Переводчик: Десислава Лазарова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Първичен инстинкт». Краткое содержание книги:
За детектива Ник Кърън разследването на случая се превръща в рискована игра на любов и смърт с красивата Катерин Трамел — писателка, чиято потресаваща проза описва извършеното убийство до последния детайл. Опияняващото желание на Кърън да премине границата между болката и удоволствието, между екстаза и агонията, взима връх над инстинкта му да оцелее. Но кой инстинкт всъщност е по-първичен — да се пазиш от огъня или привлечен неудържимо от него да се хвърлиш в пламъците.
— Ще дойда, Съливан, само за да ви докажа, че винаги сътруднича на представителите на закона като съзнателен гражданин.
— Чудесно.
— И за да ви докажа, че не съм убил, оня там, оня… — той кимна към трупа на Нилсен — … оня офицер.
— Нищо не би ме зарадвало повече, Кърън — отвърна Съливан, но никой не му повярва.
Заведоха Ник в стаята, в която разпитваха Катерин Трамел. Уокър, Талкът и Гюс Моран седнаха, но далече от масата, на заден план, докато Съливан и Морган окупираха центъра и взеха на мушка Ник, Започна представлението на Вътрешния отдел.
— Ти не обичаше Марти Нилсен, нали, Кърън? — започна Морган, сякаш хвърли някакъв сензационен аргумент в разгорещени дебати.
— Това беше всеизвестно. Обзалагам се, че и ти не понасяш някои хора, Морган. Обзалагам се, че и теб цял куп хора не те понасят.
— Но не за мен става въпрос сега.
— Днес следобед си го нападнал — намеси се Съливан, — пред очите на дузина офицери.
— Вярно е! И какво от това! Окей. Нахвърлих му се. Изпуснах си нервите.
— Може би така и не си ги уловил след това твоите нерви. Може би си чакал Марти пред „Тен-Фор“ и си му забил един куршум в главата. Може би си искал да си отмъстиш, защото се заяждаше с теб. Възможно е, нали?
— Изобщо не ми пукаше за това, Морган. Не му обръщах внимание.
— Тогава какво те прихвана — попита Съливан. — Защо го нападна?
— Вижте, Нилсен се е сдобил с психиатричното ми досие. Изследването, което ми беше направено, след като застрелях онези двама туристи.
Талкът подскочи. Той мразеше нещата да се назовават така безцеремонно. Предпочиташе клиничните понятия на Бет Гарнър — травма, инцидент…
— Глупости! — отрече припряно Морган.
— Знам, че го е направил. Нещо повече, използвал го е. Показвал го е извън централата. Използвал е собственото ми досие срещу мен.
— Имаш ли някакви доказателства? Можеш ли да докажеш по някакъв начин, че действително е показал на някого твоето психиатрично досие? Имаш ли поне едно доказателство, че изобщо го е притежавал?
Естествено, Ник имаше доказателства. Дори много. Но ако им разкажеше за Катерин Трамел и нейните познания върху мислите и навиците му, те щяха да помислят, че е напълно превъртял. Ако им разкажеше за признанието на Бет Гарнър, че е дала изследването на Нилсен, щеше да й навлече неприятности. Оставаше му една-единствена възможност — да лъже.
— Попитах за някакво доказателство, Кърън. Имаш ли такова?
Ник поклати глава.
— Не, нямам никакви доказателства.
— Тогава нямаш нищо — отбеляза Морган.
— Да, но не съм толкова откачен да се нахвърля на някого и няколко часа по-късно да го пречукам със служебен пистолет. Тук нещо не пасва, не е ли така?
— Не съвсем. Понякога хората вършат идиотски неща. Знаеш това много добре, Кърън.
Вратата се отвори и в стаята влезе Бет Гарнър. По тъмните кръгове под очите й можеше да се заключи, че спешното повикване не бе я вдигнало от леглото, понеже изобщо не е лягала там. Тя хвърли загрижен поглед на Ник Кърън.
— А, ето я и нашата експертка за хора, които вършат идиотски неща — коментира Морган.
Обаче личната психомасажистка на Кърън беше последният човек, който трябваше на Съливан в този момент.
— По-късно ще поговорим с вас, доктор Гарнър.
— Предпочитам да остана. Мисля, че бих могла да помогна.
— Аз наистина бих предпочел…
Талкът — кой знае защо — прекрати взаимната размяна на любезности. Може би беше преценил, че ще е по-добре да се представи Ник Кърън за откачено ченге, отколкото да се признае пред външния свят, че някой от полицията в Сан Франциско е застрелял хладнокръвно колегата си.
— Не виждам причина доктор Гарнър да не остане, ако детектив Кърън няма възражения.
Ник вдигна рамене.
— Все едно ми е.
Бет Гарнър кимна и приседна на един стол.
— Къде беше тази нощ? — попита остро Морган.
— У дома — отвърна Ник. — Гледах телевизия.
— Цялата нощ?
— Да.
— Какво гледа?
— Не знам. Някакви гадости… — той помнеше смътно само, че телевизорът беше включен.
— Пи ли — попита Съливан.
Кърън погледна втренчено Бет.
— Да. Пих.
Съливан свъси вежди.