Мъртво вълнение
- Автор: Рейбърн Триша
- Серия: Siren Trilogy #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-270-708-0
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъртво вълнение». Краткое содержание книги:
В живота на Ванеса Сандс вече нищо не е нормално. Целият й свят се преобръща в мига, в който открива, че по-голямата й сестра Джъстин е убита от сирени — фатални жени от дълбините на морето — а семейството й е една голяма лъжа. Гаджето й Саймън е единственият човек, на когото може да разчита и вярва безпрекословно. Но сега й се налага да пази тайни, които не може да разкрие дори на него. Затова, когато в полезрението й попада Паркър — най-желаното момче в гимназията — Ванеса открива нужния довереник. Изпълнена със съмнения относно връзката си със Саймън, намеренията на Паркър и своите собствени чувства към двамата, ужасена от онова, което научава за самата себе си, Ванеса се чувства по-самотна откогато и да било. Но личните проблеми остават на заден план, когато сирените от Уинтър Харбър се завръщат за отмъщение. Ванеса ще трябва да се изправи срещу миналото си и да приеме, че може да бъде точно толкова опасна и изкусителна, колкото са и враговете й.
Разстоянието между мен и Саймън намаля. Явно усетил приближаването ми, той спря и се обърна към мен. Почувствах такова облекчение, задето стигнах до него преди да се е случило нещо, че когато той протегна ръце към мен, бях готова да се хвърля в прегръдката му.
Но тогава срещнах очите му. И видях страха в тях.
— Ванеса — извика той, гласът му беше уравновесен, но някак глух. — Не се движи.
Подхлъзнах се и спрях.
— Пука — продължи той. — Точно зад теб.
Тогава го чух. Пукане и пращене, сякаш покрити с лед клони се чупят от дървото.
— Стой съвсем неподвижно. — Той спусна ръце и тръгна заднешком, по-далече от мен.
Продължи така по посока на лодката. Инстинктивно направих крачка напред да го последвам и се вцепених, когато ледът изскърца под мен. Докато стоях неподвижно, опитвайки се дори да не дишам, виждах ясно как Саймън стигна лодката и спря за кратко, преди да вземе нещо от нея.
Гребло. С редица стикери с червени котви, залепени по дръжката.
Това беше последното, което видях, преди ледът да се разтвори под краката ми и да потъна в леденостудената вода на залива.
Глава 10
— Сигурна ли си, че не искаш да спиш във вашата къща? — попита Пейдж по-късно същата вечер. — У нас има такова течение, че сигурно в някоя палатка ще ни е по-топло.
— Сигурна съм. — Не ме беше грижа за течението. Боях се от това какво още освен липсата на лодката бих могла да открия в къщата ни край езерото. Твърде бързо пропаднах в ледената дупка, за да имам време да огледам внимателно, но Саймън призна, че лодката много прилича на нашата, а тя сега трябваше да е здраво заключена в гаража за зимата. — Ако на теб обаче ти е неуютно, още сега можем да тръгнем за Бостън.
— Сега? — Тя ме погледна през цепката на пухената завивка, с която се беше увила. — Вече е почти полунощ.
— Аз ще карам. Добре съм.
— Само допреди десетина минути се тресеше цялата.
Права беше, но това нямаше нищо общо със студа.
— Между другото — продължи тя, изтягайки се върху отоманката, опряна перпендикулярно на дивана, където лежах, — не е ли странно, че баба Бети и Оливър се озоваха край пристанището с кола, натоварена с одеяла и сухи дрехи, точно пет минути след като ти падна във водата?
— Едва ли, като се има предвид, че тя е любимият дълголетник на Уинтър Харбър.
Пейдж се усмихна.
— Добре казано. Сигурно е чула пукането на леда още преди Саймън.
Откакто бабата на Пейдж беше отишла да плува насред една гръмотевична буря преди две години, сетивата й бяха станали свръхчувствителни — бе изгубила зрението си в кипящите от светкавиците вълни, но сега сигурно можеше да чуе цъфтежа на цветята, песента на китовете и пулса на нечие сърце от километри. Когато пристигна на пристанището, тя обясни на насъбралите се хора, че двамата с Оливър (любимият й другар, както го наричаше) тъкмо отивали да направят дарение в офиса на една благотворителна организация, когато видели суматохата… Само дето одеялата бяха затоплени, сякаш току-що са свалени от радиатора, а дрехите се оказаха точно моя размер. Благодарение на нея се съвзех бързо след студената баня и убедих Саймън да не ходим до спешното отделение в болницата.
— Видя ли нещо? — тихо попита Пейдж след малко.
Загледах се в пламъците, които играеха в запалената камина.
— Какво по-точно?
— Ами… Знам, че пропадна на километри от Скалите на Хиона… но това, което живее под вода, може и да плува в нея, нали така?
Погледнах я и се насилих да се усмихна.
— Престоях под водата не повече от няколко секунди. Видях леда отдолу, тъмнината наоколо и Саймън. Това е.
Тя въздъхна с облекчение.
— Слава богу. Може пък и да успея да заспя тая нощ.
Потънахме в уютно мълчание. За да се откъсна от мрачните мисли, се съсредоточих в пукането на цепениците в камината и боя на вятъра; към тия звуци скоро се прибави и дълбокото спокойно дишане на Пейдж.
Затворих очи и зачаках съня. Но когато десетина минути по-късно мобилният ми телефон избръмча в джоба на ватираната риза, се зарадвах, че има с какво да се занимавам, вместо безцелно да зяпам тавана.
„Будна ли си? С.“
„Естествено“ — написах в отговор.
„Добре ли си?“
Той ми зададе същия въпрос и по-рано, но нямаше как да му отговоря искрено. Кейлъб вече беше с него, когато ме измъкна от водата, а капитан Монти, Райли, Пейдж и останалите гости на партито стояха наблизо, наблюдаваха ни и можеха да ни чуват от борда на рибарската лодка, която капитан Монти някак беше успял да докара до нас през кишата и леда.