Око за око
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-28-8
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Око за око». Краткое содержание книги:
„Око за око — и светът ще ослепее“ бил казал Махатма Ганди. Но при такава заплаха кой ти гледа прошка и любов към ближния?! Загадките се множат и нашите сладурани се люшкат все по-неудържимо между двете немислими крайности: „Кажи си всичко…“ — шепне им един вътрешен глас. „В бирата е истината!“ — затапва го друг и ехидно подмята: „Кофти е само, че Истината — както и бирата — в големи дози водят до ужасен махмурлук…“ Колко истина (бира) можеш да понесеш?
А коварните SMS-чета само това и чакат — тъкмо да си помислиш, че ги праща някакъв таен обожател, и получаваш специална доставка. Ей такава например:
„Горката, объркана Емили. Сега една голяма момичешка прегръдка щеше да ти дойде добре, нали? Недей да се отпускаш твърде. Нищо не е свършило, докато аз не кажа.
А.“
— Емили! — извика някой зад гърба й.
Тя се изви, за да види кой я вика, и предното й колело заора в купчина мокри листа. Внезапно се озова на земята.
— Мили Боже, добре ли си? — попита някой.
Емили отвори очи. Над нея се беше надвесил Тоби Кавана. Беше си сложил качулката на анорака и лицето му изглеждаше призрачно и хлътнало.
Тя изскимтя. Непрекъснато се сещаше за вчерашния инцидент в съблекалнята. Лицето на Тоби, разстроеното му изражение. Как само бе погледнал Бен и Бен беше подвил опашка. Съвпадение ли беше, че точно в онзи момент беше решил да мине по коридора или я следеше? Тя се сети за бележката на А. Въпреки че повечето от нас тотално са се променили… Е, Тоби определено се бе променил.
Той се наведе напред.
— Дай да ти помогна.
Емили отблъсна колелото от себе си, внимателно помръдна краката си и дръпна нагоре крачолите на панталоните, за да огледа дългата, болезнена драскотина на пищяла.
— Добре съм.
— Преди малко изпусна това. — Тоби подаде на Емили късметлийското й портмоне. То бе ушито от розова кожа и на предницата му бе извезан монограмът Е; Али го беше подарила на Емили месец, преди да изчезне.
— А, благодаря — Емили се пресегна и го взе смутена.
Тоби погледна драскотината и се намръщи.
— Не ми изглежда добре. Искаш ли да отидем до колата? Имам някакви лепенки там…
Сърцето на Емили подскочи. Първо бе получила съобщението от А., после Тоби я спасява в съблекалнята, а сега това. Защо всъщност той учи в „Тейт“? Не трябваше ли да е в Мейн? Винаги се беше чудила какво знае Тоби за Онова с Джена и защо си беше признал.
— Не, сериозно, добре съм — каза тя, повишавайки тон.
— Не може ли поне да те откарам до някъде?
— Не! — изскимтя Емили. Едва тогава забеляза колко силно тече кръвта от крака й. Тя не можеше да гледа кръв. Ръцете й започнаха да омекват.
— Емили? — рече Тоби. — Добре ли…
Погледът й се замъгли. Не можеше да припадне точно сега. Трябваше да се махне от Тоби. Въпреки че повечето от нас тотално са се променили… След това потъна в мрак.
Когато се свести, тя лежеше на задната седалка на малка кола. Драскотината на крака й бе покрита с множество лепенки. Тя се огледа замаяно, опитвайки се да се ориентира, и едва тогава забеляза кой кара.
Тоби се обърна назад.
— Бау!
Емили изпищя.
— Олеле! — Тоби спря на един светофар и вдигна ръце във въздуха, жест, който казваше „Не стреляй!“. — Извинявай. Просто се пошегувах.
Емили се изправи на седалката. Тя бе затрупана с разни вещи: празни бутилки от „Гаторейд“, тетрадки с телена спирала, учебници, изтъркани маратонки и сив анцуг. Тапицерията й бе изтъркана и по-изтърбушена, като разкриваше пълнежа от син дунапрен. Ароматизатор за кола с формата на танцуващо мече висеше от огледалото за обратно виждане. И все пак колата не ухаеше приятно, а бе изпълнена с остра, парлива миризма.
— Какво правиш? — изпищя Емили. — Къде отиваме?
— Ти припадна — спокойно й отговори Тоби. — Сигурно при вида на кръвта. Не знаех какво да правя, затова те вдигнах и те отнесох в колата. Пъхнах колелото ти в багажника.
Емили погледна в краката си: там се намираше раницата й. Тоби я е вдигнал? Ей така, на ръце? Тя напълно откачи и почувства, че ще припадне отново. Погледна през прозореца, но не разпозна горския път, по който се движеха. Можеха да се намират навсякъде.
— Пусни ме да изляза — изкрещя Емили. — Оттук мога да се прибера с колелото.
— Но тук няма отклонение…
— Сериозно говоря. Спри.
Тоби отби до един тревист хълм и се обърна към нея. Ъглите на устата му увиснаха, а очите му се разшириха от безпокойство.
— Не исках да… — Той потърка брадата си с ръка. — Какво трябваше да направя? Да те оставя да си лежиш там?
— Да — отговори Емили.
— Ами тогава съжалявам. — Тоби излезе от колата, отиде до нейната врата и я отвори. Кичур тъмна коса закри очите му. — В училище се записах доброволно в екипа за първа помощ. Сега изпитвам желание да спасявам всички. Дори онези, например, които са пострадали при катастрофа.