Око за око

Тя притисна ръка към гърлото си.

— Какво имаш предвид?

— Просто… Не знам дали мястото ти е тук.

— Защо? — ядоса се тя. — Имам пълното право да бъда тук, също както всички останали. Искам просто да се извиня, разбираш ли? Опитах се да поговоря с теб в училище, но ти продължаваш да ме избягваш.

— Много е сложно, Хана — рече Шон.

Тя тъкмо се канеше да го пита какво му е сложното, когато Кендис ги прегърна през раменете.

— Виждам, че вие двамата се познавате.

— Точно така — изчурулика Хана, моментално прикривайки раздразнението си.

— Толкова се радваме, че си тук, Хана — грейна Кендис. — Ти ще бъдеш истински позитивен пример за нас.

— Благодаря. — Хана леко потрепери. Никога не беше прегръщана така. Нито от треньорката й по тенис в трети клас, нито от приятелките й, нито от учителите, да не говори за родителите й. Може би Клубът на девствениците бе нейното призвание. Тя си се представи като говорителка на клуба. Може би това бе нещо като мис Америка, само дето вместо корона ще получи прочутия пръстен на Клуба на девствениците. Или може би чантичката на Клуба. Луи Вуитон със закопчалка с монограм черешка и ръчно изрисувано Д.

— Мислиш ли да ни посетиш отново другата седмица? — попита Кендис.

Хана погледна Шон.

— Сигурно.

— Чудесно — извика Кендис.

Тя отново остави Шон и Хана насаме. Хана усети как стомахът я присвива. Щеше й се да не бе яла шоколадовия сладолед, който си бе купила преди да дойде на срещата.

— Значи тук сте говорили за мен, а?

Шон затвори очи.

— Съжалявам, че тя спомена за това.

— Не, всичко е наред — прекъсна го Хана. — Изобщо не съм осъзнавала колко много означава това… за теб. И част от нещата, за които говорят, наистина ми допадат. За това, че трябва да обичаш човека. Напълно го подкрепям. И всички изглеждат наистина мили. — Тя се изненада колко лесно излизаха думите от устата й. Всъщност тя наистина мислеше онова, което казва.

Шон сви рамене.

— Да, биват.

Хана се намръщи, изненадана от безразличието му. После въздъхна и вдигна очи.

— Шон, наистина съжалявам за онова, което се случи. За… за колата. Аз просто… Не знам как да се извиня. Чувствам се толкова глупаво. Но не мога да понеса да ме мразиш.

Шон мълчеше.

— Не те мразя — каза най-накрая той. — Просто в петък малко прибързахме. Мисля, че и двамата се чувствахме страшно неловко. Тоест, аз мисля, че не трябваше да правиш онова, което направи, но… — Той сви рамене. — Разбрах, че помагаш в клиниката, така ли е?

— Аха. — Тя се надяваше, че не е сбърчила неволно носа си от отвращение.

Той кимна одобрително няколко пъти.

— Според мен това е страхотно. Убеден съм, че направо озаряваш деня на пациентите.