През Вселената

— Да си водач на кораба, е много по-важно, отколкото което и да е момиче.

Кимам. Прав е.

— Да не говорим, че изобщо не би трябвало да е тук — смотолевя Старши. — Ама че неприятно.

Мачкам стеблата на цветята между дланите си.

— Неприятно ли?

Сега моят глас е нисък и монотонен.

— Присъствието й е лошо за кораба. Различие. Първата причина за раздор.

В мен се надига като вълна протест. Това не е типът водач, който бих искал да стана — така студено безучастен към Ейми. Вчера Старши ми каза, че мое задължение е да защитавам хората. Не знаех, че има предвид само нашите хора.

— А сега се връщай обратно на Ниво кийпъри. И се залавяй с домашното.

— Не.

Очите на Старши първо се разширяват, а после се присвиват.

— Не ли?

Отскубвам се от хватката му и се насочвам към асансьора на Болницата. Преди вратата му да се затвори напълно, Старши влиза заедно с мен.

— Нямам време за твоите детинщини. Повтарям ти още веднъж. Връщай се обратно на Ниво кийпъри.

— Не — повтарям аз, все още усмихнат, но всичко е само фасада, за да скрия страха си.

Старши не понася бунтуване, а и никога досега не съм го отблъсквал толкова силно. Една част от мен иска да си вземе думите обратно, да се извиня и да го послушам, както обикновено постъпвам. Друга част от мен иска той да ми посегне, за да му отвърна с юмрук.

Старши вдига ляната си ръка към бутона на безжичния си предавател.

— Анулиране на кийпъри. Разрешение за Старши — произнася той и стомахът ми се обръща. Това едва ли е на добро. — Заповед: да се приложи модифициран, усилен шум към приемника на Младши. С променлив тон и височина. Ниво на интензивност: трето. Да се преустанови при влизане на обекта на Ниво кийпъри.

Веднага след това лявото ми ухо се изпълва с жужене с ниска височина. Затулвам с ръка ухото си, но шумът не идва отвън, а идва от безжичния приемник в ухото ми. След секунда жуженето се извисява до пронизителен писък, спада отново до жужене, преминава в звук, който стърже по тъпанчето ми.

Мушкам с пръст в моя предавател.

— Отменя се! — казвам аз. — Заповед: прекратете всички звуци.

— Достъп отказан — произнася женски глас в моя приемник сред смазващи звуци, сякаш се отелва крава.

Уф! Това не е като при биометричния скенер, където имам същото разрешение за достъп като Старши. При безжичните приемници е различно, те са уникални за всеки от нас. Единствено този на Старши може да преустанови дразненето в моя.

— Накарай ги да спрат — обръщам се към него.

В ухото ми се пъха бълбукащ звук, който сам по себе си не е толкова лош, но всяко бълбукане е прекъсвано от едно ийп с висока честота, което ме кара да подскачам всяка следваща секунда.