Точно в полунощ

Нямаше звънец. Ричър почука силно на вратата. Зачака. Никакъв отговор. Почука отново, още по-силно.

— Какво има? — изрева някой.

Беше глас на възрастен човек, недоволен, че го безпокоят.

— Искам да поговорим — отвърна Ричър.

— За какво?

— Трябва да ви питам нещо.

— Какво?

Ричър не отговори. Просто зачака. Знаеше, че мъжът ще слезе. Беше служил като военен полицай в продължение на тринайсет години. Беше чукал на много врати.

Мъжът слезе. Отвори вратата. Беше около седемдесет, висок, но прегърбен, слаб, но с едър кокал.

— Какво има? — попита мъжът.

— Казаха ми, че тук живеят само пет-шест души — започна Ричър. — Търся един от тях. Което означава, че вероятността вие да сте този човек е около осемнайсет процента.

— Кого търсите?

— Кажете ми първо името си.

— Защо?

— Защото, ако вие сте човекът, когото търся, ще отречете. Ще се престорите на някой друг и ще ме пратите за зелен хайвер.

— Смятате ли, че ще го направя?

— Ако вие сте човекът — повтори Ричър. — Случвало се е и преди.

— Ченге ли сте?

— Бях някога. В армията.

Мъжът замълча.

— Синът ми служеше в армията.

— Къде по-точно?

— Беше рейнджър. Загина в Афганистан.

— Съжалявам.

— Не колкото мен.

— Не съм дошъл във връзка с армията — каза Ричър. — Отдавна я напуснах. Въпросът е личен. Търся един човек, за когото знам, че живее в Мюл Кросинг, Уайоминг.

— Но няма да ми кажете името му, докато аз не ви кажа моето. Защото, ако това съм аз, ще ви излъжа. Правилно ли съм разбрал?

— Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото.

— Ако бях издирван, щях да излъжа при всички случаи, нали?

Ричър кимна.

— Затова най-добре да ми покажете документ за самоличност.

— Знаете ли, имате железни нерви.

— Който не рискува, не печели.

Отначало мъжът не помръдна, явно се колебаеше какво да направи, но накрая поклати глава, усмихна се и извади портфейл от задния джоб на панталона си. Разтвори го и го подаде на Ричър. Вътре имаше шофьорска книжка, издадена в Уайоминг. Снимката бе негова. И адресът бе същият. А името бе Джон Райън Хедли.

— Благодаря ви, господин Хедли. Аз се казвам Ричър. Приятно ми е да се запознаем.

Възрастният мъж взе портфейла си и го пъхна в джоба си.

— Аз ли съм човекът, когото търсите, господин Ричър?

— Не.

— Така си и мислех. Не виждам причина някой да ме търси.

— Издирвам човек на име Саймур Портърфилд. Доколкото разбрах, всички го наричат Сай.

— Опасявам се, че малко сте закъснели за Сай.

— Защо?

— Мъртъв е.

— Откога?

— Някъде от осемнайсет месеца… от началото на миналата пролет.

— Един човек ми каза, че е бил в Южна Дакота преди шест седмици.

— Явно ви е излъгал. Смъртта му бе потвърдена извън всякакво съмнение. Случаят предизвика голяма сензация. Тялото на Сай бе открито полуизядено в планините. Решиха, че е бил нападнат от мечка, вероятно скоро след като се е събудила от зимен сън. Тогава са доста гладни. Други предположиха, че става въпрос за пума. Вътрешностите му бяха разкъсани, а това е характерно за пумите. После се появили гарваните, враните, енотите… Останките му бяха разпилени на голяма площ. Идентифицираха го по зъбите. И ключовете в джоба му. Мисля, че беше през април. Миналия април.