Златният дявол

Стояхме с Ева и кучето на носа и оглеждахме повърхността за подводни скали. Времето не можеше да бъде по-хубаво. Гледах искрящата вода, чувствах топлината на слънцето върху лицето си и се радвах на приятния океански бриз, а тъгата, която се бе стоварила върху ми предния ден започна да се повдига от плещите ми. Отново откривах оптимистичната страна на живота, вече вярвах, че случилото се с Дан е по една проста причина — той сам го бе предизвикал. Беше загинал, ако не на друго място, поне в друго време или, както би се изразил Белочек, в друг съдбовен момент, в кулминацията на собствената си безразсъдна житейска история и затова случилото се с него беше малко вероятно да ни застигне, със сигурност не и зад щита на тази великолепна яхта, с тези необикновени хора, които ни водеха по пътя ни.

Тримата съвсем естествено се превърнаха във водачи за нас, некомпетентните сухоземни, бяха авторитети, на които се подчинявахме по собствено желание. Как би могло да бъде иначе? Застанал като титан срещу вятъра, с огромната си гола, лъщяща на слънцето, глава и едрите си ръце на руля, Белочек от глава до пети бе въплъщение на лидер, нашият храбър черен карибски капитан. Кенди, въпреки очевидните си женски атрибути, бе поела ролята на втори капитан и раздаваше заповеди и забележки на двамата пияни юнги отзад. Ева стоеше до мен на носа, искрящите й очи не се отделяха от водната повърхност и можеше да вземе, която роля си поиска. Русалка? Нилска кралица? Господарка на палубата? Притежаваше повече загадъчна сила от Кенди и Белочек, сила, която се излъчваше от нещо скрито дълбоко в нея, намерило естествен израз в красотата и грацията й. Едновременно мамеща и плашеща, тя предизвикваше в мен желание, граничещо със страхопочитание. То сякаш изтичаше свободно от някаква пукнатина в самата ми същност и отнасяше със себе си чувството за сдържаност, което до този миг крепеше живота ми. Въпреки че беше малко страшничко, преживяването ме въодушевяваше: само стоенето до нея предизвикваше в мен незабравимо вълнение.