Диамантен меч, дървен меч [bg]

От дупката в стената се измъкваше нещо черно и съскащо. Легионерите се втрещиха.

Съществото бе доста по-високо от човек, стоеше на два крака, които изглеждаха животински. Донякъде фигурата напомняше на нещо познато, но когато се изправи в пълен ръст...

Вместо ръце - две меки крила като плавници. Сложно сегментиран корем. Глава без шия, върху катранената муцуна - две ярко пламенеещи в червено очи. И опашка, подобна на жило - тя плющеше и съскаше.

Гадината направи две крачки напред и, без да обръша внимание на хората, вирна муцуна към небето. Неволно легионерите проследиха погледа й.

Небето стремително се изчистваше от пушека, осветен отдолу от пожарите, после почнаха да се разкъсват и облаците. Като огромна черна зеница отгоре се ококори парче черно небе с бодливи есенни звезди.

- Недей! - нареди центурионът към вдигналия арбалет войник.

Изчадието очевидно нямаше намерение да напада. То кръжеше като в танц с поглед, устремен право нагоре.

- Ама че радост го тресе тоя... - рече един от легионерите. И в следващия миг всички чак приклекнаха стреснато, защото грозното създание изведнъж скочи, изплющя с удължаващи се криле и като стрела излетя нагоре с пищящ вой, от който лицата на войниците се изкривиха, хората затиснаха уши. Чудовището бързо се издигна до дупката в облаците и изчезна сред звездите, а небосводът отново взе да се забулва.

Фесис през цялото време седеше на паважа зад първата редица и тъпо гледаше дланите си. Легионерите го посочиха на офицера-вестоносец, който преди малко повече от половин час им беше предал да се оглеждат за императорския съветник, бившия Сив боец.

От саркофага излезе кошмарно същество с въгленочерна кожа и чифт подобни на рибешки перки криле вместо ръце. Огнените му червени очи се втренчиха в замрялата от стъписване Тави.

Създанието бе... чуждо. Толкова чуждо, че изненадваше с вида си, а освен това младата вълшебница бе стъписана и от магическата му аура. Тя бе жарка и размътваше разсъдъка.

Спаси я обучението на Волна. Да, за да им бъдеш равностоен, трябва са имаш тяхната кръв, но и техен възпитаник да си бил - пак струваш нещо. Затова девойката не загуби съзнание като някой обикновен хуманус. Лекият меч затанцува в ръцете й.

- Внимавай! - изкрещя Акциум. - Има и други! Не ги допускай близо до мен!

Чудовището обаче не атакуваше. Просто гледаше. Бе разумно. Древно. Но преди всичко - чуждо. Толкова чуждо, че и след хиляда години мъдреците на Северния свят не биха успели да намерят с него и една обща дума. Но въпреки това Тави някак бе убедена -изчадието прекрасно познаваше такива като нея. Беше се сблъсквало с човешка остра стомана, както и с бойна магия. То беше подготвено за дуела. Тя - не.

Пролича веднага. Опашката с шипове-жила изплющя току пред очите й. Тави все пак успя да отскочи. Друг на нейно място би бил рухнал обезглавен. Шипът на края на опашката приличаше на жетварска коса и - вълшебницата беше готова да се закълне в това -със сигурност би пробил дори джуджешки доспехи.