Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
Чак когато стиснах камъка в ръката си той се събуди и разкри спомените, които Шутът бе запечатал в него. Три прости спомена. Ако пръстите ми докосваха вълка и моето изображение, виждах как двамата с Нощни очи спим в леглото ми в къщата. Нощни очи лежеше проснат край огъня на Шута в Планинското кралство, когато докосвах тях двамата. Последното отначало беше объркващо. Докоснах себе си и Шута. Примигнах неразбиращо. Трябваше ми малко време, преди да го разпозная като спомен на Шута. Точно така изглеждах, когато той допря чело до моето и погледна в очите ми. Оставих камъка на масата и Шутът ми се усмихна подигравателно. Усмихнах се в отговор и импулсивно докоснах челото му. Тогава чух гласа така ясно, сякаш беше в стаята.
— Никога не съм бил разумен.
Поклатих глава. Последното му съобщение пак бе една от загадките му.
Събрах съкровищата си, изпълзях зад камината и затворих тайната врата. Върнах се в работната си стая и ги скрих там. Появи се Гили с куп въпроси за липсващи наденички. Обещах му, че ще се погрижа. Той заяви, че е крайно време да го направя, и ме ухапа по пръста, за да не забравя.
Промъкнах се в коридорите на Бъкип. Знаех, че Славея ще се навърта около събралите се менестрели, и слязох в залата, където обикновено се провеждаха репетициите им и винаги се намираха напитки и храна. Помещението бе пълно с актьори, съревноваваха се по характерния си буен и дружески начин. Но от Славея нямаше и следа. Потърсих я в Голямата зала, после в Малката, но пак без успех. Отказах се и реших да сляза до града — и я зърнах в Женската градина. Разхождаше се бавно в компанията на няколко дами. Изчаках, докато се уверя, че ме е забелязала, и отидох до една закътана пейка. Сигурен бях, че ще ме намери. Не се наложи да чакам дълго. Щом се настани до мен, тя каза:
— Не е разумно. Ако ни видят, ще тръгнат приказки.
Никога не я бях чувал да се притеснява от подобни неща и останах силно изненадан и донякъде засегнат.
— Тогава направо ще си задам въпроса и тръгвам. Слизам в града да потърся Хеп. Чух, че често се отбивал в някаква кръчма на менестрели и си помислих, че знаеш в коя точно.
Тя ме погледна изненадано.
— Не, не знам! От месеци не съм била в кръчма на менестрели. От четири месеца всъщност. — Облегна се, скръсти ръце и ме погледна очакващо.
— Можеш ли да предположиш?
Тя за момент се замисли.
— „Пеликанова гуша“. По-младите менестрели се събират там да пеят неприличните си песнички и да им съчиняват нови куплети. Доста шумно местенце.
Каза го с неодобрение. Вдигнах учудено вежди.
— Става за младежи да попеят и поразказват, но едва ли е прилично за мен — уточни тя.
— Прилично? Откога се интересуваш кое е прилично и кое — не, Славея?
Тя извърна поглед и поклати глава.
— Вече не бива да фамилиарничиш така с мен, Том Беджърлок. — Не ме погледна в очите. — Нито ще се срещам с теб отново по такъв начин, насаме. Онези времена отминаха.
— Какво става с теб? — изтърсих. Бях поразен и дори малко обиден.
— Какво ми става ли? Сляп ли си, човече? Я ме виж.
Изправи се гордо и сложи ръце на корема си. Бях виждал и по-големи шкембета, но стойката й бе по-красноречива от размерите.
— Ти си бременна? — попитах невярващо.
Тя пое дъх и на лицето й се появи плаха усмивка. Внезапно се превърна в предишната Славея и думите изригнаха от устата й.
— Истинско чудо е. Знахарката, която лорд Рибар нае да ме наглежда, казва, че понякога жена може да зачене малко преди времето й за това да отмине. И с мен стана точно това. Ох, Фиц, ще си имам бебе, мое собствено дете. Вече го обичам толкова много, че денем и нощем не преставам да мисля за него.
Изглеждаше сияйно щастлива. Премигнах. Понякога говореше с горчивина, че е безплодна, че неспособността й да зачене означава, че никога няма да има сигурен дом или верен съпруг. Но никога не бе споменавала и думичка за дълбокия си копнеж да има дете — а несъмнено го бе имала през всичките тези години. Бях поразен.
— Много се радвам за теб — казах съвсем искрено.
— Знаех си, че ще се зарадваш. — Докосна леко ръката ми. Дните на прощаване с прегръдка бяха отминали. — И знаех, че ще разбереш защо трябва да променя поведението си. Никакви скандали и слухове за непристойни постъпки на майката не бива да помрачават бъдещето на детето ми. Трябва да стана благоприлична съпруга и да се грижа единствено за дома си.