Битие [bg]

Очите й се разшириха и в същия миг Хамиш видя как неколцина други се олюляха. В това число Лейси и професор Ноозон. Каквото и да беше… той също го почувства.

— Ама че странно. Някой друг изпита ли внезапното желание да каже думата…

— … ключ…

— … ключ?

— Ключ!

— Еба си! И аз го усетих адски силно, копелета. — Черният ямайски учен и шоумен хвърли кръвнишки поглед към Хамиш и добави през зъби: — Ключ.

Четирима индивиди, всички човеци, се събраха при ръба на стъклената равнина. Емили, Хамиш, Профноо и Лейси. Спогледаха се.

— Е… и сега какво? — попита Лейси. — Не би ли трябвало да призовем ключ, който да отвори кутията? Нещо способно да оцелее при преградата, да проникне през стената и вакуума, а после и през контейнера? Как? Може би трябва да се хванем за ръце и да пожелаем да се появи?

„Няма да се хващам за ръце с Ноозон“ — изръмжа Хамиш наум.

— Ами — предложи Емили, — може би ако и четиримата се съсредоточим, ще го създадем със силата на волята си.

Опитаха. Хамиш затвори очи и си представи как би трябвало да изглежда един „ключ“. Нещо, отключващо тежък шкаф. Виртуален предмет, достатъчно здрав, за да не се разпадне, когато бъде „качен и уголемен“ при непреодолимата бариера от кристал и време. Накрая получи мислен образ на старомоден шперц с цилиндрично тяло и един-единствен плосък правоъгълен зъб.

Усещаше как магията се събира на върховете на пръстите му. Нещо се случваше пред него. Отвори очи…

… и видя абсолютно мазало. Неговата версия на „ключ“, оплескана и недооформена, се беше сляла с друг ключ, който приличаше на модерен биометричен етикет от онези, с които хората от Земята се идентифицираха дистанционно. Двата бяха усукани около нечия друга представа за „ключ“… бъркотия от числа, точки и петна, които можеха да се разчетат единствено от компютър.

Един от зрителите се изсмя на получения миш-маш. Хамиш не можеше да го вини.

— Това е глупаво — каза Профноо. И Хамиш забеляза, че е променил външния си вид. Сега приличаше на истински професор — сако от туид, поло и по-нормални расти. Имаше дори очила. Силният му акцент почти беше изчезнал. — Съмнявам се, че нещо манифестирано от нас ще свърши работа.

— Ако първо го обсъдим… — обади се Лейси. — Може да стигнем до консенсус за една метафора, след което и четиримата да…

Хамиш поклати глава. Колкото и да му беше противно, трябваше да се съгласи с Профноо.

— Да ви кажа ли какво мисля аз? Обзалагам се на следващия си аванс и медийни акции, че в момента не е нужно да правим нищо друго. Свършихме си работата. Трябваше само да си спомним, по едно и също време, и да кажем думата заедно, за да…

Жената-птица изкряска.

Хамиш се извъртя и я видя да подскача и да сочи с двете си пъстроцветни криле-ръце надолу, над ръба на равнината. До нея М’м пор’лок беше клекнал на четири крака и цвърчеше и съскаше.