Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Вече ми го обясни. — Тя въздъхна тежко, поизправи гръб и остави мундщука на наргилето на пода. — Е, добре. Хайде, поводи ме в тъмното.
Той я изгледа с присвити очи.
— Ще те поведа… щом дойде времето…
Сенките се удължиха и погълнаха цялата падина под позицията им. Ша’ик стоеше на върха на най-северната рампа и оглеждаше струпаното малазанско воинство по отсрещните хълмове. Продължаваха да се окопават. Методична беше сестра й, както винаги.
Извърна очи наляво и огледа позициите на Корболо Дом. Всичко беше в готовност за утрешното сражение, виждаше се и напанецът — пълководец, обкръжен от адютантите и охраната си, застанали в края на централната рампа. Правеха същото като нея: наблюдаваха армията на Тавори.
„Всички сме на мястото си.“ Изведнъж цялата работа й се стори безсмислена. Цялата тази игра на убийствени тирани, тласкащи армиите си към неизбежния сблъсък. Хладното безразличие, с което щеше да бъде погубен толкова живот, за да бъде утолена жестоката им страст. „Каква е ползата от тази безумна жажда за власт? Какво искаш от нас, императрице Ласийн? Седемте града никога не ще се усмирят под игото ти. Ще трябва да ги поробиш, и какво ще спечелиш с това?“ А собствената й богиня? По-различна ли беше тя от Ласийн? Изпънала хищно ноктите си, жадна да разкъсва и съдира, да напои пясъците с червена кръв.
„Но Рараку не е твоя, Дрижна, колкото и упорити да са домогванията ти. Вече го разбирам. Тази пустиня е свята сама по себе си. И сега роптае — чувствам го, богиньо! Роптае! Срещу всичко.“
Маток — беше стоял мълчаливо до нея и също бе наблюдавал малазанските позиции — проговори:
— Адюнктата се появи, Избрана.
Ша’ик откъсна погледа си от Корболо Дом и се загледа натам, където й сочеше бойният главатар.
Яздеше кон от конюшните на Паран. „Как иначе.“ Двама уикци до нея, спешени. Сестра й беше в пълна броня, шлемът й блестеше в пурпур под лъчите на гаснещото слънце.
Погледът й рязко се върна към позицията на Корболо.
— Камъст Релой е дошъл… разтворил е лабиринта си и насочва силата към врага. Но отатаралът на Тавори го спира… затова претърсва из самата армия. Търси Висши магове… неподозирани съюзници… — Въздъхна. — И не намира нищо освен няколко шамана и отдельонни магове.
— Ония двама уикци с адюнктата — избоботи Маток. — Те са въпросните Нил и Недер.
— Да. За които ни съобщиха, че са със сломен дух — вече не притежават силата, с която са ги дарили техните кланове, защото самите кланове са унищожени.
— И все пак, Избрана — замърмори намръщен Маток, — това, че тя ги държи в мъглата на отатарала, подсказва, че не са толкова слаби, колкото си мислим.
— Или че не иска слабостта им да се разкрие.
— Защо ще си прави труда, щом вече го знаем?
— За да задълбочи съмнението ни, Маток.
Той махна ядосано и изръмжа:
— Тази тиня е без дъно, Избрана…
— Чакай! — Ша’ик отново се взря към Тавори. — Тя си даде меча да го отнесат — Камъст Релой е престанал да сондира — и сега… ах! — Последното го извика стъписано, щом усети приглушеното разбулване на сила от Нил и Недер — сила много по-мощна, отколкото можеше да се очаква.
После изохка, щом богинята в нея се дръпна уплашено — като ужилена — и писъкът й изпълни черепа на Ша’ик.
Рараку отвръщаше на призива с множество гласове, извисили се в песен, със сурова и неумолима страст — песен на безброй души, изпънали веригите, които ги държаха.
„Вериги от сянка. Вериги като корени. От този откъснат и чужд фрагмент от лабиринт. Сянка, надвиснала да окове душите им и да се храни от жизнената сила.“
— Къде е Леоман, Маток? — „Трябва ни Леоман.“
— Не знам, Избрана.
Тя се обърна и се загледа в Корболо Дом. Стоеше най-отпред на рампата, разкрачен и изпъчил гърди, с пъхнати в колана палци, оглеждаше врага със свръхсамоувереност, от която на Ша’ик й се искаше да запищи.
Нищо — нищичко — не беше така, както изглеждаше.
На запад слънцето бе превърнало хоризонта в пурпурен пожар. Денят се давеше в море от пламъци. Сенките запълзяха по земята и сърцето й започна да изстива.
Уличката пред шатрата на Хеборик беше пуста и в двете посоки. Внезапният залез сякаш бе донесъл със сумрака и странна тишина.
Дестраянтът на Трийч спря.
— Къде са всички? — промълви зад него Сцилара.
И той се чудеше за същото. После изведнъж настръхна.
— Чуваш ли го, момиче?
— Само вятъра…
Но нямаше никакъв вятър.
— Не, не е вятър — промълви Сцилара. — Песен е. Някъде от много далече — малазанската армия ли е?