Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Няма да е обичайната битка, нали? — попита Ботъл.
Стрингс сви рамене.
— Няма такова нещо като обичайна битка, момче. Нищо обичайно няма в клането и в смъртта, в болката и ужаса.
— Нямах предвид това.
— Знам, Ботъл. Но войните напоследък гъмжат от магии и муниции, тъй че те чакат изненади.
Двете псета на Геслер притичаха покрай тях — грамадният браничар подтичваше след Роуч, все едно че рошавото пале го водеше за каишка.
— Това място е… сложно — въздъхна Ботъл. Пресегна се и вдигна от земята един каменен диск. — Ерес’ал. Топор — падината долу е осеяна с тях. Някогашното езеро ги е огладило. Правили са всяко от тях дни наред, а дори не са ги използвали — просто са ги захвърляли в езерото. Безсмислено, нали? Защо ще правиш сечиво, щом няма да го използваш?
Стрингс го зяпна.
— За какво говориш, Ботъл? Кои са тези Ерес’ал?
— Били са, сержант. Отдавна са изчезнали.
— Духовете?
— Не, те са от всички времена, от всеки век, преживян от тази земя. Баба ми разказваше за Ерес, Обитателите, живели във времена преди Имасс, първите създатели на сечива, първите, които са оформяли своя свят. — Младият маг поклати глава, за да надвие трепета си. — Не бях очаквал, че ще срещна някого от тях — беше тук, тя беше тук, в онази песен в теб.
— И тя ли ти каза за тези сечива?
— Не пряко. По-скоро… хъм, слях се с нейния ум. Тя беше тази, която ти дари тишината. Не бях аз — нямах толкова сила, — но я помолих и тя прояви милост. Поне така ми се струва — че беше милост.
— Беше, момче. Можеш ли все още да… говориш с тази Ерес?
— Не. Исках само да се махнат от… кръвта…
— Моята кръв.
— Е, най-вече твоята кръв, сержант.
— А другото?
— Другото е на песента. Песента на, ъъъ, Подпалвачите на мостове.
Стрингс затвори очи и отпусна глава на скалата. „Кимлок, проклетият Сънебродник на Танно в Ерлитан. Казах му «не», но той все пак го направи. Открадна ми историята — не само моята, но на Подпалвачите на мостове — и я превърна в песен. Кучият син е дошъл и я е дал на Рараку…“
— Иди да помогнеш на другите, Ботъл.
— Слушам, сержант.
— А, и… благодаря.
— Като се срещна следващия път с вещицата Ерес, ще й го предам, сержант.
Стрингс се загледа след мага. „Значи и следващ път ще има, а? Интересно, колко неща не ти е казала, момче?“ Замисли се дали наистина утрешният ден ще се окаже свидетел на последната му битка. Навярно беше призован тук, за да се присъедини към падналите Мостоваци. „Какво пък, не е толкова зле. Не бих могъл и да моля за по-добра компания. Проклятие, колко ми липсват. Всички ми липсват. Дори Хедж.“
Отвори очи, надигна се, взе шлема и си го нахлузи на главата. Обърна се и се загледа над падината на североизток, към вражеските укрепления и прахта и дима над града, скрит сред оазиса. „Ти също, Калам Мекхар. Чудя се знаеш ли защо си тук…“
Шаманът беше изпаднал в бяс. Потръпваше, съскаше и подскачаше като рак в прашните кръгове около плоското парче кокал, чернеещо върху огнището. Коураб, напълнил устата си с черупки от пустинни скарабеи, нанизани на връв около врата му да го пазят от зло, примижа, щом зъбите му спукаха една и устата му се напълни с горчиво. Дръпна наниза от устата си и започна да плюе черните парчета.
Леоман закрачи към шамана, сграбчи го за телабата, вдигна го от земята и го разтърси. Разхвърчаха се дрипи, косми и слюнка. Леоман го пусна и изръмжа:
— Какво видя?
— Армии! — изврещя старчето и заопипва носа си, все едно че току-що се бе залепил на лицето му.
Леоман се навъси.
— Да де, тях и ние ги виждаме, проклет шарлатан…
— Не! Още армии! — Изниза се покрай него и затича към южния край на могилата, заподскача и взе да сочи към малазанците, които се окопаваха на острова срещу древния отводнителен канал.
Леоман не го последва, а се върна при Коураб и другите трима воини, присвити зад ниската стена.
— Коураб, изпрати нов ездач при Ша’ик — не, я по-добре иди сам. Дори да не одобри това, че сме се върнали, искам да знам как ще са подредени племената на Маток утре рано. Разбери го, след като говориш с Ша’ик — и се постарай да се срещнеш с нея лично. После се върни тук.
— Ще направя каквото заповядваш — заяви Коураб и се изправи.
На двайсетина крачки от тях шаманът подскачаше в кръг и врещеше:
— Те са тук! Кучетата, Леоман! Кучетата! Уикските псета!