Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Къде бяха отишли другите Едур? Трул не можеше да разбере. Бяха оставили Бинадас в другия край на коридора, в несвяст, но жив. Извърна глава натам, видя отново кралицата и принца до входа. Принцът като че ли беше издъхнал, или заспал. Кралицата гледаше измъченото тътрене на Ханан Мосаг към подиума с влажна озъбена усмивка.
„Трябва да намеря татко. Той ще знае какво да направи… не, тук няма нищо за правене, нали? Просто както си е… нищо за правене.“ Нищичко, и точно в това беше големият ужас.
— Моля те… Трул…
Трул поклати глава, мъчеше се да не чува.
— Исках само… теб, и Феар, и Бинадас. Исках да ме… включите. Да не съм вече дете, нали? Само това, Трул.
Ханан Мосаг се изсмя.
— Уважение, Трул. Само това е искал. Откъде дойде тогава това? Меч? Цяло имане от златни монети, прогорени в кожата ти? Титла? Това противно, нагло „ние“, което използваш? А това, че отне жената на брат си?
— Млъкни — каза Трул.
— Не говори така на своя крал, Трул Сенгар. Ще ти струва… скъпо.
— Да се разтреперя от заплахите ти ли, магьоснико?
В залата отекваше и най-тихият шепот. Ледериецът до стената бавно извърна глава и се вторачи към входа. Изведнъж се намръщи.
После Трул чу стъпки. Тежки и тътрещи се. Дрънчене на желязо и нещо като течаща вода.
Ханан Мосаг се извърна натам.
— Какво? Какво идва? Трул — намери оръжие, бързо!
Трул не помръдна.
Рулад зарида отново, безразличен към всичко друго.
Тътнещите стъпки се приближиха.
След миг на входа се появи привидение. От облечените му в стоманени ръкавици ръце капеше кръв. Бе високо почти колкото Тартенал и покрито с черни зацапани железни плочи, съединени със зеленясали нитове. Огромен шлем с решетки пред очите скриваше лицето му, решетката се спускаше по раменете и над скритата челюст. Туловището беше увенчано с шипове на лактите, коленете и глезените. В едната си ръка носеше меч от ледерийска стомана, от който капеше кръв.
— Какво е това, Трул? — изсъска Рулад. — Какво е това?!
Чудовищното създание спря на прага. Огледа се и главата му изпука, очите му сякаш се спряха на тялото на Кралския защитник. После продължи да крачи напред, като оставяше диря от кръв.
— Трул! — изпищя Рулад.
Съществото спря, погледна надолу към проснатия на пода император. След малко изпод шлема избоботи гробовен глас:
— Ти си смъртно ранен.
Разтреперан, Рулад се изсмя, почти истерично.
— Ранен? О, да. Накълцан на парчета!
— Ще живееш.
Ханан Мосаг изръмжа:
— Махни се, демон. За да не те прогоня аз.
— Може да опиташ — отвърна създанието. И тръгна отново. И спря пред тялото на Защитника. — Не виждам рани, но лежи мъртъв. Този доблестен смъртен.
— Отрова — каза ледериецът до отсрещната стена.
Съществото го изгледа.
— Познавам те. Зная всичките ти имена.
— Предполагам, Страж — отвърна мъжът.
— Отрова. Ти ли го… подбутна натам?
— В облика ми е. — Мъжът сви рамене. — Привлича ме… горчивината. Ти ми кажи, твоят бог знае ли, че си тук?
— Ще поговоря скоро с него. Няколко остри думи няма да са излишни.
Мъжът се изсмя, скръстил ръце и облегнат на стената.
— Не се и съмнявам.
Стражът отново погледна Защитника.
— Той държеше имената. На всички, които бяха почти забравени. Това… това е голяма загуба.
— Не са — отвърна ледериецът. — Имената не са изгубени. Още не. Но ще бъдат… Скоро.
— Трябва ми… някой, тогава.
— И ще го намериш.
Стражът погледна отново ледериеца.
— Ти… подбутваш ли ме?
Мъжът отново сви рамене.
Стражът се пресегна, стисна здраво колана на Защитника, после го повдигна от пода и го метна на лявото си рамо. Завъртя се, застанал сред локвата кръв.
И погледна Рулад Сенгар.
— Не показват милост приятелите ти.
— Нима? — Смехът на Рулад се задави. — Започвам да гледам на нея… другояче…
— Аз познах милостта — каза Стражът и замахна с меча.
И посече Рулад през гърба, преряза гръбнака.
Трул Сенгар се олюля и зяпна невярващо…
… а ледериецът прошепна:
— И… още веднъж.
Стражът закрачи към изхода, глух за яростния рев на Ханан Мосаг.
Трул залитна напред, мина покрай застиналото тяло на брат си, спря пред магьосника, вкопчи ръка в халата му и го вдигна.
— Тронът ли? — изхриптя пред лицето му. — Току-що го изгуби, кучи сине. — Хвърли го на пода. — Трябва да намеря Феар. Кажи му — обърна се Трул през рамо на излизане. — Кажи му, Мосаг, че излязох да намеря Феар. Пращам тук другите…