Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
А после, докато гледаше този Защитник на ледерийския крал, този брат на Хул Бедикт — не можеше да си спомни дали изобщо бе чул името му, но и да беше, беше го забравил. Това само по себе си беше престъпление. Трябваше да научи името му. Важно беше да го научи.
Феар боравеше добре с меча. Беше един от най-добрите с меча сред Тайст Едур, истина, която той просто приемаше, без гордост или престорена скромност. И знаеше, че ако той бе застанал в двубой с онзи Защитник в тронната зала, щеше да издържи доста време. Доста прилично време и като нищо можеше да изненада ледериеца, ако му паднеше сгода. Но не хранеше илюзии кой от двамата ще остане прав накрая.
Искаше му се да заплаче. За онзи Защитник. За краля му. За Рулад, брата, когото все проваляше. За Трул, когото бе изоставил сега — пред избор, който никой воин не можеше да бъде заставен да направи.
Защото той отново бе провалил Рулад. Трул щеше да го види, разбира се. Нямаше как да се скрие страхът, закипял в душата му. Не и от неговия най-близък и обичен брат. „Който изрече всичките мои съмнения, страховете ми, за да мога аз да ги надвия — за да изглеждам уж че съм ги надвил.“
Всичко това беше работа на Ханан Мосаг. Всичко това. Вече го разбираше. От най-първото, наложено с жестокост обединяване на племената, тайният договор с неведомия бог вече бе сключен. Толкова явно беше сега. Кралят-магьосник беше обърнал гръб на Бащата Сянка, а и защо не, след като го нямаше Скабандари Кървавото око. Отишъл си беше, за да не се върне никога.
„Дори Ханан Мосаг не е. Много, много отдавна е започнал този път. Много, много отдавна.“
А беше сигурен, че тогава е съществувал някакъв миг, в който всичко е било просто. Миг, преди да се вземе съдбовният избор. А за всичко, което се беше случило след това, можеше да отговори само един, и това беше самият Баща Сянка.
Крачеше по прашните улици, подминаваше нападали трупове — като заспали гуляйджии от някакво диво снощно празненство. Ако не бяха локвите кръв и пръснатите оръжия.
Беше… изгубен. Твърде много бяха поискали от него, твърде много. В онази тронна зала. „Носехме тялото му. През ледената пустош. Мислех, че съм изпратил Трул на сигурна смърт. Толкова провали — и все мои. Трябва да има изход… изход…“
Застина и погледна тялото в краката си.
„Майен.“
Видя, че жаждата вече я няма на лицето й. Най-сетне вече нямаше нищо на това лице освен покой. Както я беше виждал преди, щом я погледнеше заспала. Или запяла с другите девици. Когато й беше поднесъл меча, за да го вземе тя в ръцете си. Да го зарови под прага на своя дом. Не искаше да мисли за други времена, когато бе долавял някаква тъмнина в очите й и това го караше да се чуди на криволиците на ума й — неща, каквито един мъж не може да знае, не може никога да разбере. Онези страховити загадки, които те примамват в капана на любовта, будят възхитата ти, а понякога те оставят разтреперан от ужас.
Всичко това вече го нямаше на лицето й. Само покой. Заспала, като детето в нея. Тук, на улицата.
Феар коленичи до нея. Пръстите му се затвориха около роговата дръжка на рибарския нож и той го издърпа от гърдите й. Огледа го. Робско сечиво. С малък знак, врязан малко под дръжката. Позна го.
Ножът на Удинаас.
Негов дар ли беше това? Той ли я беше дарил с вечен покой? Или само още един акт на мъст срещу семейството, което го бе притежавало? Което му бе отнело свободата? „Той изостави Рулад. Като мен. Нямам право да го мразя. Но… това тук?“
Стана и затъкна ножа в колана си.
Майен беше мъртва. Детето, което щеше да обича, бе мъртво. Сила някаква имаше тук, сила, жадна да му отнеме всичко.
А не знаеше какво да направи.
Несекващ и несекващ плач от оплисканата в кръв купчина плът на пода на тронната зала. Паднал на колене на десетина крачки от нея, Трул беше запушил уши и искаше това да спре, да го спре някой. Този миг… беше заклещен дълбоко в себе си. Нямаше да свърши. Вечен хор от жалки ридания, който пронизваше черепа му.
Ханан Мосаг се затътри към трона, така изгърбен и изтерзан, че едва можеше да измине една-две педи, преди болката в тялото да го принуди да спре.
От ледериите беше останал само един. Появата му беше загадка, но ето, че стоеше там, до отсрещната стена, с ведро и в същото време — зорко взряно в сцената лице. Младо, красиво и някак… изнежено. Не беше войник. Не казваше нищо — като че ли бе доволен само от това да наблюдава.