Пир за врани

— Всички бленуваме неща, които не можем да имаме, Тивин бленуваше синът му да бъде велик рицар, дъщеря му — кралица. Мечтаеше да са толкова силни, храбри и красиви, че никой никога да не може да им се смее.

— Аз съм рицар — отвърна той. — А Церсей е кралица.

По бузата й потече сълза. Жената вдигна отново качулката и му обърна гръб. Джайм извика след нея, но тя вече се отдалечаваше, полата й шепнеше люлчини песни по пода. „Не ме оставяй“, искаше му се да извика, но тя, разбира се, отдавна ги бе оставила.

Събуди се в тъмното разтреперан. Стаята беше студена като лед. Джайм избута завивките със сакатата си ръка. Огънят в камината беше изгаснал, прозорецът бе отворен от вятъра. Той тръгна в мрака да го затвори и босото му ходило стъпи на нещо мокро. Джайм настръхна стъписан. Първата му мисъл беше за кръв, но кръвта нямаше да е толкова студена.

Беше сняг, навял през прозореца.

„Сняг в Речните земи“. Щом тук валеше, като нищо щеше да вали в Ланиспорт и в Кралски чертог. „Зимата настъпва на юг, а половината ни зърнохранилища са празни“. Всякаква реколта по нивите беше обречена. Нямаше да има повече сеитба, нямаше надежда за още една жътва. Неволно се зачуди с какво ли ще изхрани баща му кралството, но си спомни, че Тивин Ланистър е мъртъв.

На сутринта снегът беше дълбок до глезените и още по-дълбок в гората на боговете — под дърветата бяха завени преспи. Скуайърите, конярчетата и знатните пажове отново се бяха превърнали в деца в студеното бяло вълшебство и водеха войната си със снежни топки по пътеки и бойници. Джайм чуваше смеховете им. Някога, не толкова отдавна, и той щеше да прави снежни топки с тях, да замеря клатушкащия се из двора Тирион или да пусне някоя в яката на Церсей. „Само че за снежни топки трябват две ръце“.

Някой почука на вратата.

— Виж кой е, Пек.

Беше старият майстер на Речен пад, стискаше писмо в сбръчканата си ръка. Лицето му беше бяло като току-що навалелия сняг.

— Знам — каза Джайм. — Дошъл е бял гарван от Цитаделата. Зимата е дошла.

— Не, милорд. От Кралски чертог. Позволих си волността… не знаех… — Подаде му писмото.

Джайм го прочете на пейката до прозореца, окъпан в светлината на студеното бяло утро. Думите на Кибърн бяха стегнати и кратки. На Церсей — пламенни и страстни. „Ела веднага — пишеше. — Помогни ми. Спаси ме. Имам нужда от теб, тъй както имах нужда преди. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Ела веднага!“

Виман беше застинал до вратата и чакаше, а Джайм усети, че и Пек го гледа напрегнато.

— Желае ли милорд да отговори? — попита майстерът след дълго мълчание.

Една снежинка кацна на писмото. Стопи се и мастилото се замъгли. Джайм нави отново свитъка, толкова здраво, колкото позволяваше една ръка, и го подаде на Пек.

— Не. Това го хвърли в огъня.