Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Огромната стена на Наглимунд беше нащърбена — много от камъните се бяха откъртили като люспи на развалена риба. В центъра на ширналата се сива грамада зееше запълнена с баластра дупка — точно там, където се бе намирала вратата; приличаше на безформена беззъба уста. Зад нея, още по-смътни сред валмата мъгла, над стените се извисяваха квадратните каменни кули, чиито мрачни прозорци зееха като празни очни кухини на череп.

— Бриниох! — възкликна Еолаир.

— В името на Изкупителя — добави не по-малко изуменият Изорн.

— Виждате ли? — запита Ликимея. На Еолаир му се стори, че долавя нещо като зловещ хумор в тона й. — Пристигнахме.

— Това е Скадах. — В гласа на Мейгуин прозвуча ужас. — Небесната дупка. Най-после я видях.

— Но къде е градът? — запита Еолаир. — В подножието на замъка имаше цял град!

— Подминали сме го или е разрушен — отвърна Джирики. — Останките му са под снега.

— Бриниох!

Еолаир заоглежда замаян миниатюрните гърбици сняг зад тях, след това отново се извърна към огромната купчина рухнали камъни. Изглеждаше мъртва, но докато я наблюдаваше, усети как нервите му се изопват като струни на лютня и сърцето му заблъска с все сила.

— И просто ще влезем вътре, така ли?

Все едно му предстоеше да тръгне пълзешком с главата напред в пълен с паяци мрачен тунел.

— Няма да вляза в това място — каза дрезгаво Мейгуин. Беше пребледняла. За първи път, откакто я беше обладала лудостта, изглеждаше уплашена. — Ако влезеш в Скадах, оставаш без закрилата на Небето. От това място нищо не се завръща.

На Еолаир дори не му се прииска да й каже нещо утешително, само посегна и хвана ръката й. Конете им стояха кротко един до друг и парата, която издишваха, се смесваше.

— Няма да влизаме — замислено каза Джирики. — Поне засега.

Още докато изричаше думите, в дълбините на черните прозорци на кулата грейнаха светлини, сякаш собственикът на тези празни очи, който и да беше, се събуждаше.