Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Барайлеан очертаваше границата между Хернистир и Еркинланд: народът на Утаниат от източната страна на реката я наричаше Гринуейд. Напоследък твърде малко хора живееха и по двата й бряга, въпреки че все още имаше риба за ловене. Времето се беше позатоплило, но Еолаир виждаше, че земята е почти напълно безжизнена. Малцината оцелели от многобройните сражения в южните краища на Фростмарч сега се изтегляха пред настъпващата армия от сити и хора, неспособни да допуснат, че поредната войска би могла да им носи нещо добро.

Най-накрая, след едноседмично препускане на север от Над Мулах — дори когато не атакуваха, ситите напредваха много бързо — войнството прекоси реката и навлезе в Утаниат, най-западната точка на Еркинланд. Тук картината беше още по-мрачна. Гъстите утринни мъгли, които се стелеха над земята, докато прекосяваха Хернистир, вече не се разпръсваха с издигането на слънцето, така че армията яздеше от изгрев до залез сред хладния влажен сумрак — като призраци в някакъв облачен следживот. Сякаш някакъв смъртоносен покров бе надвиснал над равнините. Въздухът беше студен и пронизваше Еолаир и спътниците му до мозъка на костите. Освен вятъра и приглушения тропот на конските копита, ширналото се пространство тънеше в тишина, ненарушавана дори от чуруликането на птици. Нощем, докато графът се сгушваше с Мейгуин и Изорн край огъня, над всичко тегнеше непроницаемо безмълвие. Сякаш, подхвърли една вечер Изорн, прекосяваха огромно гробище.

Докато с всеки изминал ден навлизаха все по-навътре в безцветната, безрадостна страна, римърите на Изорн все по-често се молеха и правеха знака на Дървото и се увличаха в почти кръвопролитни спорове за незначителни неща. Хернистирците на Еолаир се чувстваха не по-малко потиснати. Дори ситите изглеждаха по-сдържани от обикновено. Безкрайните мъгли и тегнещата тишина обгръщаха всичко в безсмислие и безнадеждност.

На Еолаир му се прииска да доловят някакъв знак за присъствието на врага възможно по-скоро. Имаше чувството, че надвисналото над пустошта усещане за обреченост е по-коварно и от най-зловещия враг, както и от всичко, което е от плът и кръв. Дори смразяващо заплашителните норни бяха за предпочитане пред това пътуване през света на вцепенението.