Евърлес [bg]

Лора се смилява над мен и ми позволява да остана в стаята й, където прекарвам първия ден и нощ след смъртта на баща ми. Сгушена в твърдото легло, слушам веселото мърморене на слугите от другата страна на стената, разговорите за печенето на птици, за предпочитанията на Кралицата относно билките. Моят свят е разрушен, докато всичко, което вълнува имението на Гърлинг, е сватбата на Роан и дъщерята на Кралицата.

Кралицата. Когато бърборенето в общата спалня замлъква и вятърът навън утихва, мога да се закълна, че чувам как тя крачи из залите над мен.

В един момент — не съм сигурна колко е часът — ставам от леглото си с неясното желание да ходя. Механично надявам халата си и тръгвам да бродя по коридорите, като се придържам към тези на слугите, за да не се засека със стражите, които патрулират из Евърлес нощем. Усещам се по-добре, като се движа, като се концентрирам върху движението и студа, а не върху мислите за татко.

По-рано Лора бинтова порязаните ми ходила, но ето че превръзките се разхлабват и върху белия плат избиват червени петна. Сядам до стената, за да ги навия отново, ала не успявам. Ръцете ми треперят твърде много. Чувствам каменните стени и пода ледени през нощницата си. Дали на татко му е било толкова студено, когато е умрял?

— … избити? Всички ли? — шепне някакъв глас. Озъртам се нагоре и надолу по коридора, но той е мрачен и празен, осветен единствено от примигващи газени лампи. — … съсечени на пътя като кучета… — Обажда се пак гласът. Мъжки и някак познат. С изненада съзнавам, че съм се свлякла точно до онова, което Роан наричаше „шепнещата стена“, мястото, където поради някаква особеност на архитектурата можеш да стоиш в коридора на слугите и да шепнеш на някого в централния коридор.

И смятам, че това от другата страна е гласът на Роан.

— Да, но Кралицата не желае никой да знае — настоява умоляващо женски глас. — Роан, да бе зърнал само как ни преследваха! Крадците на кръв щяха да ме убият, да убият всички ни, ако не беше Каро. — Гласът й звучи разстроено. — Стрелите, беше толкова ужасно. О… — Замлъква тя за миг и аз долавям набързо изреченото, приглушено „довиждане“ и „лека нощ“.

Захласната, притискам ухото си към стената, ала пак настава тишина. Гласът можеше да принадлежи единствено на Ина Голд… и тя говореше за смърт. Не, за убийство. Умът ми работи, чудейки се какво би искала да каже с това. Сетне си спомням браздите по каретата на Кралицата и пропитите с кръв подгъви на дрехите на кралските слуги. Има само едно заключение, което може да бъде направено: Кралицата е била нападната по пътя й към Евърлес.