Тетрарх [bg]

Тиан намери думите й за разумни.

— Имам обикновен хедрон. Да пробвам ли с него?

— Щом трябва. Само знай, че всичко, което правиш тук, е рисковано.

— Защо?

— Възловата точка на Тиртракс е една от най-силните в света. Манипулирането толкова близо до нея може да има неочаквани последици. Освен това Кладенецът…

— Какво за него?

Малиен се поколеба, видимо съжаляваща, че е засегнала тази тема.

— Между него и възела е постигнато крехко равновесие. Не бих искала то да бъде нарушавано.

— Не разбирам.

— Това са аахимски тайни, които не са за външни уши.

— Как очакваш да поправя конструкта, без да зная какво става?

— Така да бъде. Някои неща мога да споделя с теб, но трябва да обещаеш да ги държиш в абсолютна тайна.

— Разбира се — отвърна младата жена.

— Кладенецът на ехото е пленен, но не и покорѐн. Неудачната употреба на енергия може да внесе непредсказуеми изменения или дори да му позволи да се отскубне. В Тиртракс сме изключително внимателни с употребата на Изкуството. Ти също трябва да бъдеш. — Малиен се извърна рязко, с което сложи край на разговора.

Тиан далеч не беше приключила с въпросите, но предпочете да не задава други питания и отдръпна ръка от амплимета. Колкото повече неща й казваше Малиен, толкова по-малко разбираше.

Занаятчията отпусна торбичката обратно върху гърдите си и откачи хедрона. Осъзна, че неволно е стиснала зъби. Наложи си да се овладее, внимателно отпусна кристала в гнездото и рязко отдръпна ръка.

Нищо не се случи. Тиан въпросително погледна към спътничката си.

— Какво трябваше да очаквам?

— Не зная.

Тиан се канеше да вземе хедрона обратно, но старицата я спря.

— Не, още не го изваждай. Може би това не е цялата процедура.

— А каква е тогава? — възкликна занаятчията, неспособна да овладее раздразнението си.

— Да оставим това за утре. Нещата винаги изглеждат по-ясни след преспиване.

— Изтощението винаги ми показва кога е време да спра.

Малиен я погледна замислено.

— Чудех се за теб, Тиан.

— Какво имаш предвид? — смути се младата жена.

— Какво обичаш да правиш извън работата си.

Въпросът й се стори неразбираем:

— Обичам работата си.

— Аз също, но тя не е целият ми живот. От какво се криеш?

— Не се крия от нищо — кресна Тиан и се извърна. — Затова съм толкова добра — защото полагам по-голямо старание.

— На колко години си? Не, ти вече ми каза. Навършила си двадесет и една в деня, в който се е отворила дверта.