Вътрешният кръг [bg]

По целия път между Анандейл и Вашингтон Ема се придържаше най-много на две коли разстояние зад него. А когато Били вкара колата си на служебния паркинг, тя паркира така, че той да ги види, преди да хлътне във входа на сградата. Той наистина го направи и в погледа му отново пролича колебание.

Ема го изчака да влезе и заповяда на Демарко да заеме позиция, от която можеше да наблюдава и двата изхода. Както и в предишните случаи на съвместна работа, тя категорично бе поела командването. Сега слезе от колата и се насочи към противоположния край на дългата постройка. През следващите три часа и половина пет пъти просиха от Демарко дребни монети, на два пъти му поискаха цигара и веднъж го помолиха за упътване. Беше му трудно да различи туристите от професионалните безделници.

Били се появи малко преди дванайсет. Изправи се на стълбището, огледа паркинга и моментално го съзря. Заби втренчен поглед в лицето му и това беше достатъчно за Демарко, който извади мобилния си телефон и набра Ема.

Били се спусна по стълбите и с бавна крачка тръгна по посока на мемориалния център. Демарко го последва, а Ема напусна наблюдателния си пост на ъгъла и се присъедини към него.

Били зави наляво по Конститюшън авеню, което минаваше успоредно на северната страна на мемориалния център, и със същата равномерна крачка се насочи към Капитолия. Обърна се само веднъж, видя двойката зад гърба си и продължи напред.

Демарко живееше в столицата вече десет години, но продължаваше да се възхищава като турист от панорамата на парка около мемориалния център. На тази поляна се бяха водили тежки сражения, беше се творила история. Теренът между Капитолия и мемориала на Линкълн — дълъг почти пет километра и широк осемстотин метра — от години беше място за протести. Тук се събираха противниците на войната, защитниците на гражданските права, недоволните от бездушието на управляващите. От двете му страни се издигаха величествените сгради на държавните учреждения, сред които се открояваха тези на института „Смитсониън“ — солидни гранитни бастиони на властта, изпълващи пространството между историческите и културните паметници. За жалост близостта на историята и изкуството оказваше слабо влияние върху управляващите и именно това беше причина за честите протести, които се организираха тук.

Били измина почти километър, преди да спре пред количката на уличен продавач, разположена на крачка от входа на Националната художествена галерия. Поръча си хотдог и докато чакаше, отново се обърна да хвърли поглед към преследвачите си.

Източното крило на Националната галерия беше дело на известния архитект И. М. Пей и изглеждаше някак не на място между далеч по-традиционните сгради наоколо. Стените му се събираха под невероятно остри ъгли — особено на южната фасада, която наподобяваше каменен кораб, плуващ сред бетона и асфалта на големия град.