Ези-тура [bg]

— Ще поздравя Бени от теб! — извиках на Горев и се скрих в полицейската кола.

Когато се отдалечихме малко, детектив Бариос каза:

— Не бива да се забъркваш с руснаците, Джейк. Те са безскрупулни като колумбийците през осемдесетте.

— Благодаря, че ми спаси задника. Кой се обади в полицията?

— Никой. Наблюдаваме те, откакто отиде във „Фонтенбло“.

— За да ме пазите?

— По дяволите, не. За да те оставим да направиш това, което ние не можем. И евентуално да извадиш някоя и друга улика.

— Така или иначе, благодаря за помощта.

— Вече не си на години за такива идиотщини, Джейк.

— Ти ли ми го казваш? — Главата ми пулсираше и Знаех, че останалата част от тялото ми ще започне да чувства болката веднага щом адреналинът спадне. — Джордж, във Върмонт има едно градче с начално училище. Обзалагам се, че имат малък полицейски участък с добродушен шеф.

— Какви ги дрънкаш?

— Малко китно градче. Може би шефът на полицията скоро ще се пенсионира, точно както треньорът по в началното училище. Ще можем да обядваме заедно всеки ден в местната закусвалня. Руло от кайма с картофено пюре.

Бариос ме изгледа косо. Може би се питаше дали част от мозъчните ми клетки не са останали в „Анастасия“.

— Когато тръгнеш да се пенсионираш, Джордж, помисли за това. Върмонт. Ти и аз. Най-добри приятели.

— Да нямаш мозъчно сътресение, Джейк? Върмонт? Не те ли чакаше дело за убийство?

— Прав си. Сега трябва да започна да се оправям с уликите. Обаче когато това свърши… кой знае?

— Какво научи от руснаците?

— Нищо освен това, което чу.

— Чух „Бени Бижутера“. Ти търсеше човек на име Бени, който може би иска да убие Надя Делова. Сега знаеш, че това е бижутер, който има някаква връзка с братята Гореви.

— Това е, общо взето.

— И какво общо има Бени Бижутера с убийството?

— Нямам представа.

Пооправих сакото си „Армани“, скъсано на три места. Баба щеше да побеснее. Проверих дали портфейлът ми е на място. Беше. Нямах часовник, разбира се. И очилата ми „Рей бан“ бяха заминали. Нямах и мобилен телефон, но си спомних, че го бях оставил в колата. Потупах джобовете на сакото си, бръкнах в единия и намерих салфетка с логото на клуб „Анастасия“. На нея беше записан телефон, с код 786. Номер от Южна Флорида.

Елена се беше опитвала да изпразни джоба ми. В суматохата беше мушнала вътре телефонен номер.

— Джордж, не ме карай до вкъщи. Остави ме при колата ми.

— Казах ти. Проверяват за алкохол.

— Не съм толкова зле. Освен това няма да доближавам „Макартър“.

— Какво става, Джейк?

— Не мога да ти кажа.

— Защо, по дяволите?

— Благодарен съм ти и така нататък, обаче в края на краищата ти си детектив, разследващ убийства, а аз съм адвокат на защитата. Ти искаш да вкараш моя човек в затвора, аз искам да го освободя.