Нощни удоволствия
- Автор: Кениън Шерилин
- Серия: Нощни ловци #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Нощни удоволствия». Краткое содержание книги:
Скъпи читателю,
Искало ли ти се е някога да знаеш какво е да си безсмъртен? Да се носиш в нощта и да преследваш онези, които застрашават човешките същества? Да притежаваш несметно богатство и безмерна сила? Такова е моето съществуване, но то е мрачно и опасно. Герой съм за хиляди, но никой не ме познава. И харесвам живота си точно такъв.
Или поне така си мислех, докато една нощ не се озовах вързан с белезници за най-лошия си кошмар – консервативна жена със закопчана блуза. Или както бе в случая с Аманда – със закопчана чак до брадичката блуза. Тя е интелигентна, секси, остроумна и не иска да има нищо общо със свръхестественото, или с други думи – с мен.
Да съм привлечен от Аманда Деверо противоречи на всичките ми принципи. Да не споменаваме факта, че последния път, когато се влюбих, изгубих не само човешкия си живот, но и душата си. Всеки път щом видя Аманда се улавям, че ми се иска да повярвам отново. Да повярвам, че любовта и верността съществуват.
И което е дори по-лошо – улавям се, че се питам дали е възможно жена като Аманда да заобича мъж, чието сърце е толкова освирепяло и увредено от предателства, че не е сигурно дали ще може да тупти някога отново.
Кириан Тракийски
— Извършил си нещо безразсъдно?
— Да, и си платих за това. — Приятелят му скръсти ръце пред гърдите си и срещна погледа на Кириан. — Приап ми наложи проклятието на свитъка. Прекарах две хиляди години като сексуален роб, преди жена ми да ме освободи.
Хънтър ахна невярващо. Беше чувал за такива проклятия. Болката от тях бе мъчителна и гордият му приятел сигурно я бе понесъл трудно. Джулиън не позволяваше на никого да управлява живота му. Дори и на боговете.
— А наричаше мен безумец — каза Кириан. — Аз поне се опълчвах само на римляните. Ти си погнал самия Пантеон.
Джулиън му подаде тубичка с мехлем за изгаряния. Когато заговори, гласът му бе глух и пресипнал:
— Иска ми се да знам, след като си тръгнах, какво се случи с…?
Хънтър вдигна глава и като видя агонията в очите на приятеля си, разбра кое бе толкова мъчително за него, та даже не можеше да го произнесе.
Дори и сега той още скърбеше заради смъртта на сина и дъщерята на Джулиън. С руси коси и розови бузи, те бяха неописуемо красиви и жизнени. Единствено те бяха карали сърцето на Кириан да се свива от завист.
Богове, как бе искал да има собствено семейство и деца. Всеки път, когато бе виждал приятеля си у дома, бе копнял да има такъв живот. Това бе всичко, което бе желал. Спокоен дом, деца, които да дари с любовта си, и съпруга, която да го обича. Такива простички неща. Но те винаги му се изплъзваха. Сега, когато беше Нощен ловец, подобни желания бяха напълно невъзможни.
Кириан не можеше да си представи ужаса, който приятелят му сигурно изпитваше всеки път, когато мислеше за децата си. Съмняваше се, че има друг човек на света, който да е обичал децата си повече от Джулиън. Той си спомняше как веднъж, преди да заминат на война, петгодишният Автолик бе заменил конската опашка върху шлема на Джулиън с пера — като подарък за баща си. Джулиън беше един от най-страховитите пълководци на македонската армия и въпреки това, за да не нарани чувствата на сина си, той гордо бе носил подаръка му пред очите на всичките си воини. Никой не посмя да се засмее. Дори и Кириан.
Той се прокашля и отклони погледа си от този на приятеля си.
— Аз погребах Калиста и Автолик в овощната градина с изглед към морето, където те обичаха да играят. За Пенелопа се погрижи семейството й, а тялото на Язон изпратих на баща му.
— Благодаря ти.
Кириан кимна.
— Това бе най-малкото, което можех да направя. Ти ми беше като брат.
Джулиън се усмихна унило.
— Предполагам, това обяснява защо през цялото време правеше всичко възможно, за да ме дразниш.
— Някой трябваше да го прави. Даже на двайсет и три, ти беше твърде сериозен и непреклонен.
— За разлика от теб.
Кириан имаше смътен спомен какъв беше преди векове, когато Джулиън го бе познавал. Тогава беше безгрижен и готов за битки, буен и твърдоглав. Беше истинско чудо, че приятелят му не го беше убил. Търпението на този мъж беше безгранично.
— Славните дни на пропиляната ми младост — каза тъжно Хънтър.
Като погледна към рамото си, той намаза изгореното място с мехлема. Лекарството щипеше, но Кириан бе свикнал с физическата болка, а и бе преживявал много по-тежки наранявания от това.
Джулиън го погледна изучаващо.
— Римляните те заловиха заради мен, нали?
Хънтър спря за миг, виждайки разкаянието в очите на Джулиън. После продължи да размазва мехлема върху изгореното място.
— Винаги си бил твърде суров към себе си, приятелю. Вината не беше твоя. След като ти изчезна, предприех кръвожаден поход срещу техните войски. Сам реших своята съдба и това няма нищо общо с теб.
— Но ако бях там, можех да им попреча да те заловят.
При тези думи Кириан изсумтя:
— Несъмнено ти винаги успяваше да ме измъкнеш от неприятности. Но дори и ти не можеше да ме спасиш от самия мен. Ако беше там, римляните просто щяха да разпънат на кръст още един македонски военачалник. Повярвай ми, затварянето ти с магия в свитъка е било много по-добра съдба от тази, която Сципий и Валерий бяха подготвили за нас.
Въпреки това, Хънтър видя, че чувството за вина не напускаше приятеля му и му се прииска да може да го освободи от тези окови.
— Какво се случи? — попита Джулиън. — Историците пишат, че Валерий те е пленил в битка. Но аз не го вярвам. Той не би могъл да го направи, имайки предвид бойните ти умения.
— А за теб пишат, че си бил посечен от наемни убийци на Сципий. Победителите създават своя собствена версия на истината.