Владетелят на света
- Автор: Беляев Александр Романович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Траянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на света». Краткое содержание книги:
Щирнер позвъни и заповяда на влезлия лакей да покани Рудолф Готлиб.
Готлиб влезе. Той не приличаше на молител. У него се бореха алчността, която го беше довела тук, с високомерната гордост.
— Седнете, млади човече — каза Щирнер, — пари ли ви трябват?
Това обръщение засегна Рудолф, но той се сдържа. Само луничавото му лице пламна.
— Да, трябват ми пари — каза той, като остана прав — и ми се струва, че моята… молба не е съвсем неоснователна.
„Глупак! — помисли Щирнер. — Сам се обезоръжава с това начало!“
— Господин Готлиб, ако поставяте въпроса така, обърнете се към съответните съдебни инстанции и доказвайте там основателността на вашите „законни“ претенции.
— Освен юридическите има и морални норми — отговори Рудолф с предварително приготвената фраза, — не е необходимо да доказвам своите морални права.
— С морала се занимава благотворителността, а тук не е благотворително дружество.
— Стига увъртания! — внезапно избухна Рудолф. — Или ще удовлетворите молбата ми, или аз…
— Ах, вие заплашвате? Имам навик да изпращам такива посетители с особена почит.
Щирнер свирна с уста. От съседния кабинет се чуха меки, но тежки стъпки. Като се олюляваше от крак на крак, в кабинета влезе кафява мечка, изправена на задните си лапи. Тя се приближи мълчаливо до Рудолф, опря лапи в гърдите му и започна да го изтласква към входната врата.
Побледнял и полумъртъв от страх, Рудолф стигна до вратата, след това изведнъж хукна да бяга от преследващата го мечка с истерични крясъци.
Елза беше изплашена, а Щирнер, облегнат в креслото, се смееше.
— Ето най-доброто средство да се освободиш от нежелани посетители. Вече няма да дойде, бъди спокойна.
— Ало! Щирнер, да, слушам ви. А, пак ли сте вие, господин Готлиб? Няма да оставите тази работа така? Охо! Вие стреляте добре? Така, така. Само не ви съветвам да ме причаквате край дома ми! Имайте предвид, че дадох заповед на моите четириноги приятели да ви разкъсат на парчета като глупаво козле, ако още един път им се вестнете пред очите!… Какво, смъртта на вашия чичо? Убиец? Кажете, моля!… Така, така… Желая ви успех!
— Глупак — каза Щирнер и остави телефонната слушалка.
— Лудвиг, бива ли да се плашат хората така?
— Скъпа моя, това е най-безобидното оръжие в арсенала на борбата между хората. Но ти имаше и втора молба?
— Не зная дали сега…
— Не се безпокой. Твоето второ протеже няма да се озове в обятията на мечката. Кой е той?
— Ема. Бях при нея. И тя ме моли да й разрешиш да замине със Зауер на Юг. Необходимо й е лечение, а без мъжа си няма да замине.
— Да, може. Сега може. Ще замине със Зауер. — И като взе в ръце утринното издание на вестниците, Щирнер повтори: — Сега може! Като че ли не си чела днешните вестници? Ето, прочети: любопитна бележка. Чети на глас.
Елза взе вестника, където Щирнер беше подчертал с червен молив заглавието:
„МАСОВА ПСИХОЗА“
Снощи в нашия град бе наблюдавано странно явление. В единадесет часа вечерта в продължение на пет минути у много хора — тяхното число още не е установено, но според събраните данни то превишава няколко хиляди души — се появила натрапчива идея, по-точно, натрапчив мотив от известната песничка „О, ти, мили Августин“. Подобни натрапчиви идеи са срещани и по-рано в отделни лица, страдащи от нервно разстройство. Необяснимата особеност на настоящия случай е неговият масов характер. Един от сътрудниците на нашия вестник се оказал сам жертва на тази психоза. Ето как описва събитието той: „Седях с мой приятел, известен музикален критик, в кафенето. Критикът, ревностен защитник на класическата музика, се оплакваше от принизяването на музикалните вкусове, от задръстването на музикалните естради с пошли джазове и фокстроти. Той говореше с прискърбие, че все по-рядко се изпълняват големите стари майстори: Бетховен, Моцарт, Бах. Аз внимателно го слушах и кимах с глава — аз самият съм поклонник на класическата музика — и изведнъж забелязах с известен ужас, че мислено си пея мотив от глупавата песничка: «О, ти, мили Августин». «Какво би станало, ако моят събеседник узнаеше това? — помислих си. — С какво презрение ще ми обърне гръб!…» Той продължаваше да говори, но сякаш някаква натрапчива мисъл преследваше и него… От време на време той дори разтърсваше глава, като че отпъждаше досадна муха.
На лицето му беше изписано недоумение. Накрая критикът замлъкна, започна да тактува с лъжичка по чашата си и аз бях поразен, че ударите на лъжичката точно съответствуваха на песента, която звучеше в главата ми. Внезапно у мен се породи неочаквана догадка, но все още не се решавах да я изкажа, като продължавах с учудване да следя ударите на лъжичката.