Далечната планета
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Левенсон
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Далечната планета». Краткое содержание книги:
Острият сюжет дава възможност на автора ярко да обрисува хората на бъдещето, себеотрицанието им в полза на науката, да покаже тяхното отношение към науката, към труда, към другаря, изобщо към живота, техните идеали и стремежи.
Роберт ужасно се зарадва. Браво, помисли си той. Умен човек! Смелчага! Нима е Маляев? А защо не? Нали той е човек и нищо човешко не му е чуждо… А може да е самият Пагава? Впрочем него просто няма да го пуснат. Ще го вържат и ще го пъхнат под седалката, че и ще го натиснат с крака, да не рита. Браво, браво! Той блъсна бордовия люк, подаде се навън и взе да вика:
— Ехе-хе! Дръж се, приятелю! Двамата с тебе тук ще останем цяла година!
Той погледна уредите и веднага забрави всичко. Мощностите бяха на привършване: светещата стрелка под напрашеното стъкло опираше в ограничителя. Той погледна бързо огледалото и малко му олекна. В бялото небе над покривите на селището беше увиснало бързо намаляващо тъмно петънце. Още десетина минути, помисли си той. Сега се виждаше ясно, че фронтът на Вълната пред селището се беше огънал. Вълната минаваше край зоната на действие на „харибдите“ от изток и от запад.
Роберт поседя малко, стиснал зъби. С цялата си енергия се мъчеше да пропъди видението за обгорелия труп на седалката на водача. Добре би било да се научи да изключва по желание въображението си… Той се стресна и почна да отваря всички люкове, за които можеше да си спомни. Тежкия кръгъл люк над главата. Люкът вляво — да се отвори широко… Люкът отдясно е вече полуотворен — и той да се разтвори… Вратата зад гърба, която води към машинното отделение… Не, тя по-добре да се затвори — експлозията навярно става тъкмо там, в мощностите… Да се заключи, да се заключи… Тъкмо в този момент съседната „харибда“ избухна.
Роберт чу оглушителен гръм, блъсна го горещ въздух и когато се подаде от люка, видя, че на мястото на съседа има огромен жълт прах, закриващ степта и небето и Вълната, а в дълбочината на облака нещо догаря с ярка трептяща светлина. Нещо изшумуля във въздуха и звънко се блъсна в бронята. Роберт погледна уредите и е едно движение се изхвърли през левия люк.
Той падна по очи в горещата суха трева, скочи, преви се и се втурна да бяга към селището. Никога през живота си не беше тичал така. Неговата „харибда“ избухна, когато той беше вече в градинката на крайната къща. Той дори не се озърна, само скри глава в раменете си, наведе се още по-ниско и взе да тича още по-бързо. Вечна ти слава, повтаряше той. Вечна ти слава!… После съобрази, че повтаря тези думи от момента, когато видя на мястото на съседната „харибда“ този страшен стълб от прах.
Площадът беше пуст, тревата стъпкана, навсякъде лежеше разхвърляна извънредно ценна уникална апаратура, кутии с уникални записи, а лек ветрец лениво прелистваше уникалните дневници на уникалните наблюдения.
Дишайки тежко, Роберт пресече площада и изтича към флаера. Двигателят на флаера работеше, а на мястото на водача беше седнал Патрик с обикновения си сънен вид.
— Ето те и тебе — каза мило Патрик. Роберт смаян го гледаше. — Вече мислех, че си останал там. Сядай по-скоро, трябва да бягаме. Тя има една скорост сега — олеле, майко!…
Роберт падна на седалката до него.
— Чакай — каза той задъхано. — Може би вторият… също се е спасил? Кой беше това? Маляев, Хофман?…
Патрик несръчно завъртя ръчката и изведе флаера да се засили.
— Вторият съм аз — каза той стеснително.
— Ти?
— Аз — повтори Патрик и се изхили нервно. Той изкара флаера на пътечката и най-сетне го вдигна. — Почувствувах, че избухва, измъкнах се и избягах. Здравата гръмна, нали? Мене до самото селище ме понесе…
Селището бавно се обърна под тях и се плъзна назад. Браво на Патрик, помисли си Роберт с недоумение.
— А моята гръмна по-силно — каза Патрик. — Как ти се струва, Роб, а?
— Накъде летиш? — попита Роберт.
— Към Студените ручеи — каза Патрик. — Новата база ще бъде там.
Глава седма
Роберт погледна през рамо. Вече нищо не се виждаше освен белезникавото небе и зелените поля. Два пъти вече днес бягах от нея, помисли си той. Няма да се отърва и от трето бягане.
— Какво ще стане сега? — попита той.
Патрик изду дебелите си устни.
— Лошо ще стане. Тя има огромен запас от инерция.
— Опитвал ли си да го пресметнеш?
— Да.
— Е?
Патрик въздъхна тежко и нищо не отговори. Присвил вежди, Роберт гледаше пред себе си. После включи рацията на флаера и се настрои на Детското. Той натисна няколко пъти клавиша за повикване, но Детското не отговаряше. Не бива да се безпокоя, помисли си той. Имат летен празник и тъй нататък. Колко чудно, че те още нищо не знаят. И нека нищо не знаят. Ще знам само аз. Той пак попита:
— Накъде летим?
— Ти вече попита.
— Ах, да… Патрик, приятелю, трябва ли непременно да отидеш в тези Ручеи?