Пътеводител на галактическия стопаджия
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Пътеводител на галактическия стопаджия». Краткое содержание книги:
Трилиън набра цифрите. Получи се едно към две на степен безброй минус едно (абсурдно число, което има условно значение единствено в невероятностната физика).
— … е твърде ниско — продължи мисълта си Зейфод с леко подсвиркване.
— Да — съгласи се Трилиън и го погледна въпросително.
Това е вече цяла камара невероятност, която трудно може да се обясни. Ако направим една сметчици, ще се получи доста невероятен резултат.
Зейфод се опита да направи някакви изчисления, задраска ги и хвърли молива.
— По дяволите, не мога да го сметна.
— И сега какво?
От яд Зейфод блъсна двете си глави една в друга и заскърца със зъби.
— Окей — каза той. — Компютър!
Говорните центрове отново се задействуваха.
— О, здравейте — каза компютърът и продължи да изхвърля лентички. — Моето единствено желание е да направя деня ви приятен, много приятен, много, много приятен…
— Добре, разбрах, а сега млъкни и направи едни изчисления.
— Готово — избърбори компютърът. — Искате да получите векторна вероятност въз основа на…
— Невероятностни данни, да.
— Чудесно — продължи компютърът. — Чуйте сега един интересен факт. Минавало ли ви е през ум, че животът на повечето хора е зависим от телефонни номера?
Полека-лека едно от лицата на Зейфод бе обхванато от болезнено изражение, което постепенно се разнесе и по второто.
— Ти да не си откачил нещо? — попита той.
— Аз не, ама вие ще откачите, като ви кажа, че…
Трилиън шумно си пое дъх. Задращи по клавишите на монитора, следящ за курса на невероятностния полет.
— Телефонен номер ли? — каза тя. — Онова чудо ТЕЛЕФОНЕН НОМЕР ли каза?
По екрана пробягаха светещи цифри.
От учтивост компютърът бе запазил мълчание, но сега продължи:
— Исках да кажа, че…
— Благодаря, няма нужда — прекъсна го Трилиън.
— Слушай, какво значи това? — попита Зейфод.
— Не знам — отвърна Трилиън, — но двамата пришълци се намират пред мостика заедно с онзи нещастен робот. Можем ли да ги видим на някой монитор?
Глава XIII
Марвин продължаваше да се тътри по коридора и да се вайка.
— … и освен това чувствам страшни болки във всички диоди от лявата ми страна…
— Не думай — каза Артър мрачно, крачейки до него. — Наистина ли?
— О, да! — каза Марвин. — Откога им викам да ги сменят, ама кой да те чуе.
— Мога да си представя.
Откъм Форд се чуваха неопределени подсвирквания и хъмкания.
— Виж ти, виж ти — повтаряше си той, — Зейфод Бийблброкс…
Внезапно Марвин спря и вдигна ръка.
— Нали разбрахте какво се случи току-що?
— Не, какво? — попита Артър, макар че никак не му се щеше да знае.
— Стигнахме до още една от онези врати.
В стената на коридора се виждаше вградена плъзгаща се врата. Марвин я огледа подозрително.
— Добре де — каза Форд нетърпеливо, — няма ли да влезем?
— НЯМА ЛИ ДА ВЛЕЗЕМ? — изимитира го Марвин. — Да, ще влезем. Това тук е входът към мостика. Наредено ми е да ви заведа на мостика. Никак няма да се учудя, ако това се окаже най-голямото изпитание за интелектуалните ми способности днес.
Бавно, с огромно отвращение пристъпи към вратата, подобно на ловец, дебнещ жертвата си. Изведнъж тя се плъзна и отвори.
— Благодаря ви — каза тя — за това, че ощастливихте една най-обикновена врата.
Дълбоко в гърлото на Марвин заскърцаха зъбчатки.
— Интересно защо — поде той с гробовен глас — точно когато си мислиш, че е невъзможно животът ти да стане по-непоносим, изведнъж се оказва, че е възможно.
Промъкна се с мъка през вратата и остави Форд и Артър да се гледат учудено и да свиват рамене. Отвътре се чу гласът на Марвин.
— Предполагам, че сега ще поискате да видите пришълците — каза той. — Ами аз какво да правя? Да седна в оня ъгъл и да ръждясам или предпочитате да се разпадна, тъй както съм застанал прав?
— Благодаря, Марвин. Би ли ги поканил да влязат? — чу се друг глас.
Артър погледна към Форд и се изненада, като видя, че се смее.
— Какво…?
— Шшшшт! — каза Форд. — Хайде да влизаме.
Прекрачи прага и влезе вътре.
Артър го последва доста неспокойно и с изумление видя един човек, отпуснал се дълбоко в креслото си и вдигнал крака върху пулта за управление, да чопли с лявата си ръка зъбите на дясностоящата си глава. Дясностоящата глава изглеждаше напълно погълната от тази задача, но лявостоящата бе разцъфнала в широка, ведра, безгрижна усмивка. Броят на нещата, които Артър не можеше да повярва, че вижда, ставаше застрашително голям. Долната му челюст се отпусна и известно време остана така.