Нулева зона
- Автор: Франке Герберт Ф.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лидия Капонова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Нулева зона». Краткое содержание книги:
Даниел се приближи до съществото полуриба-полуембрион, което плуваше в някакъв разтвор. Беше тяло на риба, с рамене и ръце, удебелени криловидно, не с пръсти, а с перки, с масивен врат, човешки череп и муцуна. Фенер включи джобната батерия и я насочи към един осцилографен екран, по който пробягваха нестройни вълнообразни линии.
— Ако разрешите, ще си ходя вече — помоли Даниел, но облеченият в бяло пристъпи към следващото отделение и смъкна завесата.
— Мутация — спонтанна, не изкуствена, по-рано такова нещо щеше да загине още в зародишния период, но ние можем да запазим живо всичко, ако, разбира се, влиза в нашите задължения. Тук се занимаваме само с изключителни случаи, обикновените ги поема автоматиката. Вижте уникално кръговидно срастване, само една ръка, един крак, разполовено тяло, без черен дроб. Тази издутина тук са гърдите — с един бял дроб, естествено, тази торба с вътрешности е стомахът, половите органи са напълно оформени — мъжки. Доскоро се противопоставяше на промените, сега спи, почакайте, ще го събудя, той обича да разговаря…
Даниел се бореше с паниката, мъчеше се да запази самообладание, отклони поглед от безформеното същество, затворено в специална конструкция. Мъжът с бялата дреха беше натиснал един лост и скобите, пръстените, ръчките и проводниците заедно с тялото, което обграждаха, се раздвижиха, вдигнаха се до изправено положение, главата застана неподвижна в една гумена яка, клепачите трепнаха, отвориха се и към Даниел се отправи един безкрайно тъжен поглед.
— Сега моля да ме извините! — измънка той и тръгна назад към вратата.
— Почакайте! Той иска да говори с вас! — извика мъжът в бяло, но Даниел вече не чуваше, той бързаше към следващата отворена врата. Едва след като премина през половин дузина стаи, спря, за да помисли. Да търси по-нататък нямаше смисъл. Не му оставаше нищо друго, освен да попита някого. В края на краищата нямаше да бъде кой знае какъв проблем да му се покаже пътят към регистратурата.
Огледа се — намираше се в командна централа — голямо табло с безброй бутони и индикатори заемаше четири от шестте стени. Видя главата на възрастен мъж с болезнено разкривено изражение, който като че ли го наблюдаваше отгоре. „Може би съм свързан с него чрез видеофон“ — предположи Даниел и приближи до конзолата. Намери микрофона за аудиовръзката и потърси бутон, с който можеше евентуално да осъществи контакта. Не му оставаше нищо друго, освен да опита наслуки, и той докосна внимателно няколко копчета подред. Изведнъж от тавана се разнесе пронизителен свирещ звук, картината на екрана се смени — четириъгълен череп, без коса, остър нос, тънки устни.
— Трябва ли да привличате вниманието на цялата банда върху нас? О, небеса, не мога да понасям глупостта. Хайде, говорете! Видяхте ли се с Кранц?
Дан тъкмо сложи ръка върху бутона, за да изключи звука, когато през прозорчето на стената забеляза някакво движение. Оттатък стоеше момиче и му обясняваше нещо… Вероятно не биваше да пипа командния пулт и трябваше да напусне помещението. Той хвърли поглед върху екрана. Мъжът все още говореше и като че ли ядът му нарастваше все повече. Даниел послуша момичето. То бе облечено с жълта туника и тричетвърти жълти панталони, наподобяващи костюм за карате, обуто беше в черни мокасини. Имаше широки рамене, беше направо дебело, с плоско, кръгло лице, кестенява коса, права, подстригана на черта, стигаща до врата.
— Елате, иначе ще имаме неприятности! — прошепна момичето, хвана го за ръката и го изведе.
— Вие пък защо ще имате неприятности? — попита Даниел.
— Трябваше да внимавам. Пътят водеше през няколко празни помещения. Не биваше да се отделям от пулта. — Момичето вървеше изненадващо бързо. Даниел едва успяваше да го догони.
— Тук! — Спряха пред асансьорната клетка, която той все още си спомняше с неудоволствие.
— Хайде, тръгвайте, не се бавете!
— Не мога да се оправя. Отскоро съм тук.
Момичето го бутна в тясната кабина, притисна се до него, като едновременно с това натисна няколко копчета. Вратата се затвори и известно време те пътуваха надолу, спряха, после продължиха отново, но в хоризонтална посока. Край стъклените прозорци на кабината прелитаха светещи цифри.
— Не са ли ви определили жилищно помещение? Какви са координатите ви?
— Току-що пристигнах, тъкмо исках да се обадя… малшанс…
— О, вие сте нов тук? Затова не съм ви виждала. Казвам се Памела. А вие?
Досега Даниел имаше чувството, че тя иска да го отпрати колкото се може по-скоро, но изведнъж тя прояви интерес. Той каза името си и разказа за преживяното през последния половин час.