На лов за Зеления принц
- Автор: Калчев Христо
- Серия: Вулгарни романи #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «На лов за Зеления принц». Краткое содержание книги:
Котор беше райско кътче, надарено с всичко, което божието изобилие безразборно изсипваше в дни на добро настроение или в махмурлука след безпаметно пиянство.
Хакел беше изключил спейсфона. Трети ден не успяваше да се свърже с него, а имаше нужда от този немско-американски подлец. Трябваше да се отърве и от снайпера, и от пистолета. Лесно щеше да падне в трапа, ако полицията откриеше оръжията, но не можеше да се раздели с тях, до като не се докопа до други.
Козела скиташе безцелно из тесните средновековни улички на градчето, обядваше в различни, предимно италиански ресторантчета и бавно, с вид на богат лентяй се прибираше в архитектурното бижу мотел „Нар“, кацнал на една скала високо над града.
Седнал с чаша водка над камината, американският гражданин Джон Милетич рееше поглед над морето и чакаше руската полицейска експертиза да завърши работата си в Подгорица.
Барич и Дарделев бяха в Котор, но в различни хотели, и поддържаха връзка само по телефона. Чакаха да се разкарат ченгетата… кога, единствено Светият дух знаеше.
Беше първи декември, валеше сняг, но беше меко, приятно, особено пред камината. Козела пиеше трета водка и беше започнало да му се приспива, когато в салона влезе шумна албанска компания. През отпуснатото му тяло протече ток. Кой беше мъжът с кафявия костюм? Някъде беше виждал тази нагла мутра. Кой беше този албанец, да му ебеш майката. Припознаваше ли се? Много възможно…
Козела допи водката и се прибра в стаята. Опита да гледа телевизия, но беше разсеян, негоден на каквато и да била концентрация. Съблече се, легна, загаси лампите, затвори очи…
Козела скочи, запали цигара и бос, полугол, излезе на балкона.
В мотел „Нар“ се беше настанил бившият български посланик в Тирана… Наумов… Стефан Наумов. Това беше човекът, дал подслон на Боян Мирчев и неговата пленница Габриела… Жена му…
Дванадесета глава
— Къде си, Козел?
— С какво си заслужил подобна откровеност, колега?
— Говорих с Алкалай. Знам от къде идват подозренията. Грешиш! Ти си ми нужен жив.
— Кой насъска казаците?
Хакел имаше готов отговор, но не бързаше.
— Къде си? Откровеност за откровеност.
— Не си познал. Искаш нездравословно сведение… и луксозно. Да приемем, че на теб ти трябвам жив. А на Сабри?
— Той не е казак?
— Ти наистина ме вземаш за идиот, Хакел. колко време щеше да царува Султана, ако нямаше подкрепата на ФСБ?
— Не е достатъчно. Султана беше самодържец през главата на Путин.
— Дреме ми, не ми пука! Ебал съм им майката и на Алкалай, и на казаците. Не ме интересуват политически анализи. За мен е важно да си опазя гъза. Не аз ликвидирах Севгун. Не мога да кажа същото за вашите емисари.
Хакел не се нуждаеше от време, за да обмисли отговора.
— Нито Алкалай, нито някой от нас е ронил сълзи над ковчезите им… Някой те е изпържил. Опитай да разбереш кой!
— И ти, и евреинът леете кръв с чужди ръце, полковник. Дали ще е Севгун, дали аз — все в гъза. Стига! Имам свои грижи. Време е да се погрижа за себе си. Не ме питай къде съм, ако обичаш.
— Добре, Козел. Ще те намеря в Тирана. Знам крайната ти цел. Приеми един съвет, колега. Някой е насъскал казаците. Кой? Търси, ако искаш да оцелееш. Изпробвай варианти извън Хакел и Алкалай.
Чу се сигналът на свободна линия.
Тринадесета глава
— Как сте, господин Наумов? След внезапно онемяване бившият дипломат попита:
— Кой сте вие?
— Американски офицер.
— Американец?… Нямам спомен да съм ви виждал.
— Не сте.
Наумов изглеждаше все по-объркан.
— Но знаете как се казвам? Козела се усмихна студено.
— Видимо.
— Не ви разбирам. Искате ли нещо от мен?
— Истината.
— Що за нахалство. С какво право сядате на масата. Махайте се веднага!
— Курназ? Браво, Стефчо, шапка ти свалям.
— Българин? — очите му от подли станаха зли. — Сега ти ебах майката, лайно нахал…
Козела стовари тежкия си юмрук в челюстта му. Наумов се отпусна безпомощно, но преди да припадне, Козела лисна чаша вода в лицето му.
— Какво искаш? — изфъфли бившият дипломат.
— Да престанеш да се дървиш.
— Престанах, какво следва?
— Истината.
Наумов опипваше ченето си, намести се на стола, извади Кърпа и опита да подсуши лицето, вратовръзката…
— Има много истини. Какво ви интересува? — после опита да върне наперения си вид. — Не съм сам… В мотела.
— И аз — Козела измъкна магнума и го насочи в челото му. — Така по-убедителен ли съм? Наумов кимна.
— Нека свършваме, господине. Какво искате от мен… — за момент някаква обезпокоителна мисъл се мярна в очите му. — Вие сте от МВР, нали?