Францисканският заговор

Конрад и бездруго би направил пауза на това място. Моментът, когато ангелът полага светата стигма върху тялото на свети Франциск, бе най-драматичният и вълнуващ в хрониките на ордена. Всеки монах би трябвало да се разчувства. Но докато сърцето му преживяваше изреченото от устата, в главата му за пореден път изплува един от въпросите на Лео: Отде серафимът? Дали Лео е имал предвид този серафим? Най-вероятно не, защото тук е ясно, че ангелът е слязъл от небето. Тогава какво е искал да каже Лео с този въпрос?

Де да можеше да спре и да поразчепка връзките, които започнаха да се оформят в главата му… Но трябваше да продължи нататък. Когато най-сетне стигна до края на този откъс, се опита пак да си събере мислите, докато монасите изпеят респонзориума и следващата ектения. Но движение в предната част на базиликата допълнително го разсея. Един от послушниците, облечен в черно расо, влезе и се просна пред централния олтар, за да изкупи закъснението си. Щом зае мястото си в хора, той прошепна нещо в шепата си на послушника зад него и двамата тихичко се изкикотиха. Конрад проследи погледите им към тъмния неф и видя, че Амата също току-що е пристигнала. Тя се отправи към мястото в края на редицата послушници, обърнала лице към закъснелия, и (нима е възможно?) сякаш се усмихваше крадешком на младежа. Конрад присви очи, за да фокусира по-добре на полумрака в базиликата. Наистина ли я видя да се усмихва или бе просто игра на светлината? В здрача факлите потрепваха и от разстоянието, на което се намираше амвонът, той нямаше как да е сигурен.

Хорът пак го върна към задълженията му. Почти като да беше част от службата, монасите се заеха усърдно да кашлят, този път по-силно и с повече раздразнение, както си даде сметка Конрад. Започна последното поучение. Все още не напълно разсънен, пък и под товара на толкова много нови въпроси, мозъкът му сякаш бе станал муден и тромав като вола на Примо.

Какво го е грижа за поведението на Амата? Докато наближаваше финала на пасажа, го изпълни неочакван гняв. Сцената на свети Франциск на смъртния му одър не можеше да се сравнява с вихъра от мисли, които бушуваха в главата му.

Нима моят гняв не е справедлив? В края на краищата нали съм отговорен за нея.

Но не съвсем. Бог й е дал свободна воля, също като на всяко друго човешко същество. Пък и не би й се наложило да преспива тук, ако не бе собствената й дяволитост.

Жената обаче е крехък съсъд. Нуждае се от моята сила. Трябваше да намеря начин да охранявам стаята й.

Все някак успя да стигне до края на службата и тръгна да слиза от амвона. И тогава се надигна онзи заядлив глас: Ревнуваш, а, брате Конрад?

Но това е нелепо! Стрелна Амата с ядовит поглед, докато минаваше покрай нея през нефа, за да се върне на мястото си. Видя как момичето трепна, но побърза да отвърне поглед от нея.