Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— Не — отвърна Луис, щастлив от предоставената му възможност да оневини четиримата студенти, които бяха реагирали максимално бързо, тласкани от състрадание към нещастния си колега. — Изключено е. За съжаление, мистър Пасков е получил смъртоносно нараняване от удара в дървото. Във всеки случай, това е моето мнение.
Последваха още няколко въпроса, повечето, от които формални, но всъщност декларацията на Луис за причината на смъртта сложи край на пресконференцията. Сега лекарят седеше в кабинета си (Стив Мастерсън си бе отишъл преди час, веднага след журналистите. Луис подозираше, че асистентът му бърза де се прибере, за да се види по вечерните телевизионни новини) и се опитваше да възстанови в паметта си случилото се през деня — или може би се стараеше да замаскира действителността под фалшивото прикритие на рутината. С помощта на мис Чарлтън бе класирал картоните на „пациентите от първа група“ — тези студенти, които упорито се мъчеха да завършат образованието си, въпреки някакъв физически недъг. Към групата спадаха двайсет и трима диабетици, петнайсет епилептици, четиринайсет студенти с двустранна парализа на тялото и други с различни заболявания: левкемия, церебрална парализа и мускулна дистрофия. Имаше неколцина слепи студенти, двама глухонеми и един със сърповидно-клетъчна анемия, заболяване, с което Луис никога не се бе сблъсквал по време на практиката си.
Най-тежкият за него момент бе настъпил късно следобед, веднага след като Стив си бе отишъл. Мис Чарлтън влезе и постави на бюрото му бележка, върху която пишеше: „Мокетът ще пристигне от Бангор утре в девет“.
— Какъв мокет? — запита той.
— Онзи от чакалнята — с извинителен тон обясни сестрата. — Няма начин да отстраним петното, докторе.
Разбира се, че няма. Луис побърза да отиде в аптеката и да вземе туинал — успокоително средство, което първият му съквартирант по време на следването му, наричаше „Влакът на мечтите“. „Качи се на «Влака на мечтите», Луис — често казваше той, — а аз ще пусна плочата на Кридънс.“ Най-често Луис учтиво отказваше и безсъмнено решението му бе правилно — съквартирантът му бе изхвърлен по средата на семестъра поради слаб успех и бе принуден да отпътува като санитар за Виетнам с „влака на мечтите“. Луис понякога си го представяше как, натъпкан с наркотици, седи в лазарета и слуша „Бягай в джунглата“ на Кридънс.
Но въпреки предубеждението си към наркотиците, в този момент трябваше да вземе нещо успокоително, за да издържи гледката на бележката за мокета, която непрекъснато се набиваше в очите му, щом вдигнеше поглед от разпръснатите върху бюрото медицински картони.
Вече усещаше приятно замайване, когато мисис Бейлингс, нощната сестра, надникна през открехнатата врата и каза:
— Жена ви се обажда по първа линия, докторе. Луис погледна часовника си и забеляза, че наближава пет и трийсет. Господи, смяташе да си тръгне още преди час и половина.
— Благодаря, Нанси, ще се обадя. Вдигна слушалката и натисна първия бутон.
— Здравей, скъпа. Тъкмо си тръг…
— Луис, как се чувстваш? Добре ли си?
— Да, горе-долу.
— Научих за случилото се от радиото. Лу, толкова ми мъчно! — тя замълча за миг, сетне продължи:
— Чух как отговаряш на въпросите на журналистите, интервюто мина отлично.
— Така ли? Много се радвам.
— Наистина ли се чувстваш добре?
— Да, нали вече ти казах.
— Прибери се по-скоро вкъщи — прошепна тя.
— Добре — отвърна лекарят. Думите „прибери се вкъщи“ звучаха ужасно примамливо.
15
Когато жена му отвори вратата, Луис зяпна от изненада. Рейчъл носеше само любимия му дантелен сутиен и полупрозрачни пликчета.
— Изглеждаш страхотно — каза той. — Къде са децата?
— Взе ги Миси Дендридж. Ще останат при нея докъм осем и трийсет, което означава, че разполагаме с два часа и половина. Предлагам да не губим скъпоценно време.
Рейчъл се притисна към него и лекарят усети лек, приятен аромат — навярно бе розово масло. Побърза да я прегърне, първо през кръста, сетне ръцете му се преместиха върху задните й части. Тя нежно докосна устните му с език, след което го пъхна в устата му.
Когато, задъхани, бяха принудени да се откъснат един от друг, Луис попита с леко дрезгав глас:
— Да не би да си за вечеря?
— Не, за десерт — отвърна жена му, сетне с бавно, сладострастно въртене на ханша се притисна към слабините му. — Обещавам, че няма да те карам да изядеш онова, което не ти харесва.
Луис отново понечи да я прегърне, но тя се изтръгна от ръцете му и прошепна:
— Не, да се качим горе.
Рейчъл напълни ваната с гореща вода, бавно го разсъблече и го накара да влезе вътре. Сетне надяна рядко използваната груба тоалетна ръкавица, която обикновено висеше закачена до душа, леко насапуниса тялото му и го изплакна. Луис изведнъж почувства как денят — ужасният първи работен ден — сякаш се измива от него заедно със сапуна. Рейчъл бе цялата мокра и пликчетата й прилепваха към тялото й като втора кожа.