Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Мис Чарлтън изглеждаше объркана; Луис си помисли, че едва ли друг път ще я види толкова разтревожена. Но когато му отговори, гласът й бе сравнително спокоен.
— Не зная, докторе. Не сме имали подобен случай, откакто работя в медицинския център.
Луис бързо размисли, сетне каза:
— Повикайте университетската полиция. Няма време да чакаме да ни изпратят линейка от болницата. Ако се наложи, ще закарат с пожарната ранения до Бангор — нали има сирена и синя лампа. Хайде, Джоан, бързай.
Сестрата се подчини; на излизане хвърли изпълнен със съчувствие поглед към младежа и Луис сякаш прочете мислите й. Почернялото от слънцето мускулесто момче (навярно прекарало лятото в работа на открито като работник по поддържането на пътищата, като бояджия или като учител по тенис), облечено само в червени спортни гащета с бели кантове, щеше да умре, независимо от всичко, което ще направят. Нямаше шанс да го спасят дори ако линейката беше на паркинга, готова да тръгне в момента, когато го бяха донесли.
За огромна изненада на Луис, раненият се размърда. Клепачите му потрепнаха и се отвориха, като разкриха кръвясалите му сини очи, които се взираха в лекаря, без да го виждат. Опита се да помръдне главата си и Луис протегна ръка да го спре: вратът му беше счупен, а разбитият череп не гарантираше липсата на болка.
Господи, ужасната дупка в главата му…
— Как е пострадал? — обърна се той към Стив, макар да съзнаваше колко глупав и безсмислен е въпросът му. Изведнъж му хрумна, че подобни въпроси задават любопитните зяпачи. Но дупката в черепа на младежа потвърждаваше ролята му на пасивен наблюдател, който не може да предотврати настъпването на смъртта. — Полицаите ли го донесоха?
— Не — отвърна Стив, — някакви… студенти. Бяха го поставили в одеяло, приспособено като носилка. Не знам подробности за злополуката.
Луис вече обмисляше какво трябва да направи по-нататък. В края на краищата и останалото бе негова работа. Ето защо помоли Стив:
— Иди и ги намери. Кажи им да почакат пред другата врата. По-късно ще ми потрябват, но смятам, че онова, което са видели, е напълно достатъчно.
Мастерсън, явно облекчен да се отдалечи от ужасната гледка, побърза да се отправи към вратата. Когато се появи навън, бе посрещнат с водопад от въпроси и възклицания. Луис дочу воя на полицейската сирена — за щастие, хората от охраната реагираха бързо — и изпита гузно облекчение.
От гърлото на умиращия се изтръгна гъргорене — явно се опитваше да каже нещо. Луис дочу звуци, които наподобяваха срички, но получените думи бяха неразбираеми. Наведе се над младежа и прошепна:
— Ще се оправиш, момчето ми.
Докато произнасяше тези думи, си помисли за Рейчъл и за Ели и внезапно му се повдигна. Притисна ръка към устата си и подтисна желанието да се оригне.
— Кха-а-а — произнесе младежът.
Луис се огледа и забеляза, че е останал сам с умиращия. Някъде отдалеч дочу гласа на Джоан Чарлтън, която крещеше на санитарките-доброволки:
— Колко пъти трябва да ви кажа, че носилката е в склада до зала номер две!
Луис се съмняваше, че двете момичета могат да различат зала № 2 от жабешки тестикули — та нали днес бе първият им работен ден. Прекрасно запознанство със света на медицината, няма що! Изведнъж забеляза, че върху зеления мокет, под главата на момчето, се е образувала локва от изтеклата кръв, която бързо увеличаваше размерите си. За щастие мозъчната течност вече не се процеждаше от разбития череп.
— В гробището за домашни любимци — дрезгаво произнесе умиращият. Внезапно устните му се повдигнаха и разтегнаха в мъртвешка гримаса, странно прилична на истеричното хилене на санитарката, която бе дръпнала щорите.
Луис стреснато се втренчи в него; не можеше да повярва на ушите си. Помисли си, че е станал жертва на слухова халюцинация. „Младежът продължава да издава различни звуци, а подсъзнанието ми ги превръща в думи и ги свързва с преживяното от мен“ — помисли си той. Знаеше, че се самозалъгва и само след миг бе принуден да го признае. Изведнъж бе обзет от вледеняващ страх, който го накараха да настръхне, побиха го тръпки, които сякаш се движеха нагоре-надолу по ръцете му и в стомаха му… но дори и в този миг разумът му безусловно отказа да приеме току-що чутото. Да, беше видял как окървавените устни на умиращия, проснат върху мокета, оформят думите и същевременно ги бе чул, но навярно това означаваше, че е имал не само слухова, но и зрителна халюцинация.
— Какво каза? — прошепна той.
Този път, въпреки че думите на младежа прозвучаха странно като че изречени от говорещ папагал или врана с разцепен език, Луис ги чу съвсем ясно: