Тялото (Есен над детството)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Особени сезони #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тялото (Есен над детството)». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Симеон Николов, 1993
Шумът от влака нарасна, двигателят му бумтеше равномерно. Свирката му прозвуча така, сякаш е минал прелеза, където спряхме да похвърляме сгурия по стрелката върху стълба. Най-подир аз, ща-не ща, намерих своя цербер. Все чаках мостът да затрепери под краката ми. Когато стане това, той ще е точно зад нас.
— ТИЧАЙ ПО-БЪРЗО, ВЪРН! ПО-БЪРЗО!
— О боуже Горди о боуже Горди о боуже АУУУУУУУ-ЛАЙНААААААА!
Електрическата сирена на влака внезапно раздра въздуха на хиляди парчета с продължително силно изсвирване, измествайки всичко, което си видял в киното, в комиксите и в дневните си кошмари, като те кара да разбереш какво чувстват героите и негодниците, когато смъртта наистина лети към тях:
УУУУУУУУУУУУУНННННННННК! УУУУУУУУУУУУУНННННННННК!
После Крис беше вдясно под нас, а Теди — зад него и очилата му пръскаха дъги от слънчеви лъчи, и те крещяха една-единствена дума, и думата беше скачай! Но влакът беше изсмукал кръвта на света, оставяйки само своя силует в устата им. Влакът пое по моста и той се затресе. Ние скочихме.
Върн падна изопнат в праха и сгурията, аз се приземих съвсем близо, почти върху него. Изобщо не видях влака, нито разбрах дали машинистът ни е забелязал и когато след две години споменах на Крис, че има вероятност да не са ни забелязали, той рече: „Те не надуват свирката само да се издрайфат, Горди“. Но може и да не е така, може просто да е надул свирката, по дяволите! Така предполагам. Сега такива тънкости нямат значение. Затиснах уши с ръце и зарових лице в горещия прах, докато товарният влак минаваше, триеше се метал о метал, а въздухът ни блъскаше. Не ми трябваше да гледам. Преди да отмине влакът, усетих гореща ръка на врата си и разбрах, че това е Крис.
Щом се изниза — когато бях сигурен, че се е изнизал, — надигнах глава като войник, който се подава от лисичата си дупка в края на еднодневен артилерийски обстрел. Върн лежеше проснат в праха и трепереше. Крис седеше с кръстосани крака между нас, сложил едната си ръка на потния врат на Върн, другата — на моя.
Когато най-сетне Върн се изправи целият разтреперан и облиза устните си, Крис каза:
— Какво ще речете, момчета, да изпием ли колите? Ще пие ли някой с мен?
Всички помислихме, че можем да изпием по една кола.
15
След около четиристотин метра от страна на Харлоу линията навлизаше право в гората. Гъсто обраслата земя бавно се спуска към мочурлива местност. Там гъмжеше от комари, големи като изтребители, ала имаше прохлада… божествена прохлада.
Седнахме на сянка да си изпием колата. Върн и аз се наметнахме да се предпазим от буболечки, а Крис и Теди просто седнаха голи до кръста, външно студени и сдържани като ескимоси в ледена къща. Не бяхме седели и пет минути и Върн отиде в храстите да поклели и това ни даде повод за много шеги и побутвания с лакът, когато той се върна.
— Много ли те уплаши влакът, Върн?
— Не — рече Върн. — Щях да клекна още щом пресякохме, както и да е, щях да клекна, разбирате ли?
— Върррррррррн — обадиха се в хор Крис и Теди.
— Хайде, момчета, щях да го направя. Честно.
— Тогава не възразяваш да прегледаме твоите жокейски фусти, а? — попита Теди и Върн се засмя, най-сетне разбра, че са го прекарали.
— Ходи се чукай!
Крис се извърна към мен.
— Уплаши ли те влакът, Горди?
— Никак — рекох и отпих от колата.
— Не много, духач. — Той ме мушна в ръката.
— Честно! Никак не Се уплаших.
— Така ли? Не се уплаши? — Теди ме гледаше много съсредоточено.
— Не. Бях шибано вкаменен.
Това ги закла, и Върн в това число, и ние се смяхме дълго и силно. Сетне просто легнахме на гръб, без да се закачаме, само си пиехме колата и бяхме спокойни. Усещах тялото си топло, добре тренирано, то беше в мир със себе си. В него нямаше стремеж към нещо друго. Бях жив и се радвах на това. Всичко изпъкваше с особена нежност и макар че не го изрекох никога, защото не го смятах за важно, може би чувството на нежност беше онова нещо, което исках за себе си.
Мисля, че този ден започнах да разбирам по малко какво превръща хората в луди глави. Преди две години платих двайсет долара да видя опита на Ивъл Найвъл да прескочи каньона на Снейк Ривър и жена ми се ужаси. Каза, че ако бях роден в Рим, щях да кисна в Колизеума, да дъвча грозде и да зяпам как лъвове разкъсват християните. Тя бъркаше, трудно ми е да кажа защо, може би си мислеше, че я будалкам. Не кихнах двайсетачката само да видя как умира човек пред разположената бряг срещу бряг телевизия, макар да бях сигурен, че точно така ще стане. Отидох заради сенките, които са винаги някъде извън зрението ни, заради онова, което Брус Спрингстийн нарича в една от своите песни „мрака в края на града“, пък и защото в един или друг момент всеки иска да предизвика този мрак въпреки разнебитените тела, в които някой шут на господа е вложил човешки същества. Не, не въпреки нашите разнебитени тела, а заради тях.