Тялото (Есен над детството)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Особени сезони #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тялото (Есен над детството)». Краткое содержание книги:
Превод от английски: Симеон Николов, 1993
Всички чувствени възприятия се засилиха, сякаш могъща вълна се е вляла в електрическия поток на мозъка ми, променяйки всичко от сто и десет на двеста и двайсет волта. Чух един самолет да минава в небето над мен и ми се дощя да съм на него, просто да си седя до прозореца с кока кола в ръце и да зяпам надолу към блестящата лента на реката, чието име не зная. Бих могъл да видя всяка тресчица, всяка вдлъбнатина върху насмолените траверси, на които клечах. С крайчеца на окото си видях самата релса, блеснала болезнено, и ръката ми, която я стиска. Вибрациите от релсата проникнаха тъй дълбоко в ръката ми, че като я отдръпнах, тя все така трепереше, рецепторите се сблъскваха помежду си отново и отново, всичко в мен тръпнеше, както изтръпва крак или ръка, когато си заспал и се събуждаш. Усетих е венците вкуса на слюнката си — внезапно наелектризирана, кисела, гъста като извара. Още по-зле, далеч по-ужасно беше това, че не чувах влака и не знаех отпред ли иде или отзад, или пък колко е близо. Той беше невидим. За него не съобщаваше никой освен релсата. Само това предупреждаваше за неминуемото му приближаване. Образът на Рей Броуър, ужасно премазан и хвърлен в някаква канавка като разпран чувал за пране, се въртеше пред очите ми. Ние ще се съберем с него, поне Върн и аз или поне аз. Ние се поканихме на собственото си погребение.
Последната мисъл разкъса парализата и аз скочих на крака. Ако някой можеше да ме види, сигурно съм приличал на човече с пружина, но самият аз се чувствах като момче в бавно подводно движение, пробиващо си път не през метър и половина въздух, а през сто метра вода, движейки се бавно и ужасно безжизнено, като вода, която се лее бездушно.
Най-сетне аз пробих този пласт. Извиках:
— ВЛАК!
Остатъците от парализата отлетяха и аз хукнах.
Главата на Върн се метна през рамо. Изненадата, която изкриви лицето му, беше смешно преувеличена, изписана широко като буквите в буквара. Той ме видя да се втурвам в тромав, тежък бяг, танцувайки от една ужасно далечна траверса на друга, и знаеше, че не се шегувам. Затича се и той.
Далеч напред видях как Крис стига края на траверсите и стъпва на солидния безопасен насип. И аз го намразих с внезапна ослепителна зелена омраза, сочна и горчива като априлски листа. Той беше в безопасност. Тоя пън беше спасен. Видях го как пада на колене и хваща релсата.
Левият ми крак едва не падна в процепа под мен. Аз разперих ръце, а очите ми пламнаха като лагери на развъртяна машина, запазих равновесие и продължих да бягам. Вече стигнах точно зад Върн. Бяхме минали средата на моста и за първи път чух влака. Идеше зад нас, от страната на Касъл Рок. Тихият шум от грохота се усили леко и сякаш от само себе си се превърна в чукане на дизеловия двигател и в по-висок, по-ужасяващ звук на големите стоманени колела, които се търкаляха тежко по релсите.
— Оууууууууууу, лайна! — изпищя Върн.
— Тичай, путко! — креснах аз и го блъснах в гърба.
— Не мога! Ще падна!
— Тичай по-бързо!
— ОУУУУУУУУУУУ, ЛАЙНА!
Но той затича по-бързо, тромав като бостанско плашило с гол, изпечен от слънцето гръб, а яката на ризата му плющеше и го шибаше в кръста. Видях как избива пот по обелените му лопатки. Избиваше на съвършени зърна. Видях тънката долна част на врата му. Мускулите му се свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха. Гръбнакът му се очертаваше в редица от прешлени и всеки от тях имаше своя кръстовидна сянка, виждах как прешлените се събират и придръпват шията му. Той още мъкнеше своето одеяло, а аз — моето. Стъпалата на Върн гърмяха по траверсите. Той едва не прескочи една от тях, протегна напред ръце и аз пак го фраснах по гърба, за да продължи напред.
— Гордиии, не мога ОУУУУУУУУУУУ-ЛАЙНАААА-АА!
— ПО-БЪРЗО, ТЪПА МУТРО! — изревах. Харесваше ли ми това?
Да. По един особен, самоунищожителен начин, в който натрупах опит само когато съм съвсем пиян, така ми харесваше. Управлявах Върн Тесио като човек, който води много хубава крава на пазар. Може би той се наслаждаваше на собствения си страх по същия начин, ревеше като същата тази крава, беснееше и се потеше, гръдният му кош се издуваше и свиваше в бясно темпо като ковашки мях, който тромаво се одържа на крака, залитайки напред.