Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
— Харесва ли ти тук? — обърна се той към Лиза.
— Донякъде. Но е прекалено излъскано, ако разбираш какво искам да кажа.
— Виждала ли си неизлъсканите части на „Арбат“?
— О, да. Познавам всяко кътче, останало от старата Москва.
— Така ли?
— Подготвям фотографски очерк.
— Интересно! Това хоби ли ти е?
— Може да се каже. Искам да го публикувам.
— Успех! Ти русофил ли си?
Тя се усмихна смутено.
— Да, малко. Харесвам хората, езика, старата Русия…
— Няма нужда да се оправдаваш. Няма да те арестувам.
— Ти се шегуваш, но човек трябва да внимава какво говори и на обществени места, и на четири очи по този повод.
— Зная.
Те минаваха ту от едната, ту от другата страна на улицата, зяпайки по витрините. Повечето магазини бяха специализирани: „Свет“ — магазин за осветителни тела, „Аптека“ — за лекарства, и така нататък. Имаше и снекбарове, и колички за сладолед, наричани от руснаците „магазини за здравословна храна“, в които се продаваха предимно млечни продукти. Пред един от тях Холис видя дълга опашка от жени, деца и бебета в колички, което означаваше, както бе научил вече, че току-що са докарали прясно мляко. Лиза спря пред една сергия на улицата и купи букет хризантеми от жена в бяла престилка.
— Руснаците харчат много пари за парникови цветя — каза тя.
— Навярно ги ядат.
— Не, слагат ги в мрачните си апартаменти и мръсните канцеларии. Цветята са духовната им храна.
— Руснаците са един голям парадокс, не си ли съгласна? Говорят много за руската си душа, но почти никога не споменават сърцето си.
— Може би…
— Вместо „сърдечен разговор“ те казват „задушевен разговор“. Отегчавам се от тия „задушевни“ разговори.
— Навярно това е въпрос на семантиката на…
— Понякога мисля, че проблемът е чисто генетичен.
— Всъщност у мен тече руска кръв.
— О, наистина ли? Аз май доста се раздрънках.
— Ще ти простя. — Както си вървяха, тя хвана ръката му и обясни: — Баба ми и дядо ми по бащина линия са се казвали Путятови. Имали са голямо имение и великолепна тухлена къща край град Казан на река Волга. Имам стара снимка на къщата.
— Запазена ли е още?
— Не зная. Когато баба ми — Евелина Василиевна, я видяла за последен път в деня на бягството си, все още е била там. Дядо ми имал 500 работници на нивите си. Ще ми се да потърся родствениците си, но външното министерство не ми разрешава. — Тя замлъкна за момент, после добави тъжно. — Какво толкова ще им направя, ако прекарам една събота и неделя в провинцията в търсене на корените си.
— Каза ли им, че си аристократка и наследничка на помешчик, притежавал 500 крепостни селяни?
— Разбира се, че не. — Тя се засмя, после продължи доста унесено: — Обзалагам се, че там още помнят името Путятов.
— С добро ли?
— Кой знае. Това не е като Западна Европа, където човек може да отиде и да издири предшествениците си. Тук връзките са прекъснати, цели семейства са унищожени, две световни войни, революция, гражданска война, политически чистки, чуми, насилствена колективизация… Какво ще правя, ако открия къщата или някой Путятов?
— Не зная. Но ти ще знаеш. Нали имаш руска душа?
Лиза се усмихна, но нищо не отговори, а го поведе към някакъв магазин, чийто позлатен дървен надпис гласеше — „Антиквар“.
— Това е най-хубавият от трите антикварни магазина в Москва. Другите два са предимно за стари неща — обясни тя.
Влязоха и продавачката — очарователна млада жена, облечена изискано, поздрави сърдечно Лиза, а тя й подаде хризантемите.
— Анна, това е приятелят ми Сам — каза Лиза на руски.
— Добър ден — поздрави на руски Холис.
Тя го изгледа за момент.
— В посолството ли работите?
— Понякога.
— Тогава сигурно познавате един мой добър приятел — Сет Алеви.
— Чувал съм за него.
— Поздравете го от мен, ако го видите.
— Непременно, ако го видя.
— Моля, заповядайте — тя махна с ръка, — разгледайте.
Холис само наблюдаваше, докато Лиза се зарови из магазина, пълен предимно с мебели, килими и лампи, които съвсем не приличаха на антики. Все пак имаше масички, отрупани с интересни дреболийки — сребърни украшения, предмети от слонова кост, тройки звънчета, керамични изделия, позлатени рамки за картини и предмети от яспис, порфир и други полускъпоценни камъни от Урал — остатъци от един загинал свят. Холис се запита дали Лиза не търси тук фамилията Путятови.