Повелителят на сребърния лък

Одисей се озова под висока издатина в скалата. Водата тук бе дълбока и почти нямаше камъни. Плуването му достави удоволствие, но когато се върна на „Пенелопа”, не беше стигнал по-близо до решението.

Рано на другата сутрин, облечен в стара износена туника, той се срещна с Еней в цветната градина до двореца, която гледаше към морето. Когато бе идвал тук за последно, тя изобилстваше от зеленина, отгледана с много грижи и внимание въпреки постоянните ветрове и соления въздух. Оттогава насам явно никой не бе правил опити да я поддържа и сега градината бе същата като останалата част от двореца на Анхиз, камениста и оголена.

Еней бе пораснал много за тези няколко години на петнадесет, все още бе под средния ръст, източен и синеок. Носеше бяла туника до коленете, а дългата му черна коса бе привързана отзад с кожена лента. Одисей забеляза, че стои на

разстояние от скалата и дори не поглежда надолу към далечния залив, където бе закотвена „Пенелопа”.

- Е, момче, имаме доста да наваксваме - започна търговецът. - Реализира ли вече амбициите си?

- Какви амбиции?

Младежът обърна леденосините си очи към него и кръвта на Одисей се смрази. Той потърси под огледалната им повърхност искрата на умното дете, което помнеше.

- Ами да построиш най-големия кораб на света. Не помниш ли?

- Тогава бях само момче. Децата имат странни идеи. - Еней му обърна гръб.

Гневът на Одисей, който така и не го бе изоставил, отново се надигна при студа в гласа на младежа.

- Казват ми, че се боиш - спомена той разговорливо. - От височини например. Е, това е разбираемо. В крайна смета майка ти се хвърли от скала. Ти си я видял. Затова се страхуваш от височините. Разбирам те.

Ако бе очаквал отговор, остана разочарован.

- Но чувам, че си много внимателен и към храната си - продължи той. - Като девица. Изплашен да не глътнеш някоя кост и да не се задавиш, или да изядеш развалена мида и да умреш. Не яздиш конете си от страх, подозирам, да не паднеш от тях. Твърдят, че почти не напускаш стаята си. - Той се наведе към Еней. - Какъв живот живееш, момче? Какво вършиш по цял ден в стаята си? Бродираш ли? Като момиче? Ти да не си преоблечено момиче? Мечтаеш ли за деня, в който някой грозен мъжага ще те накове на чепа си?

И тогава го видя, за частица от секундата. Проблясък в очите, зараждане на гняв. Но момчето незабавно го потуши.

- Защо ме обиждаш? - попита Еней.

- За да те разгневя. Защо задуши яда?

- От него няма полза. Когато изгубим контрол… - Той се поколеба. После завърши неубедително: - Правим грешки.

- Хвърляме се от скали. Това ли имаш предвид?

Момчето почервеня.

- Да - каза накрая. - Но ще те помоля да не го споменаваш повече. Все още е болезнено.

Одисей въздъхна.

- Понякога болката е необходима, младежо. Знаеш ли, боговете са ми дали невероятна дарба да разчитам сърцата на хората. Трябва само да погледна някого, за да разбера дали е герой, или страхливец.

- И ме мислиш за страхливец - каза младежът и гневът отново се опита да го обземе. - Баща ми го повтаря всеки ден. Аз съм мамино синче, безполезно създание. Нямам нужда да го чувам и от чуждоземен моряк. Приключихме ли?