Заразата
- Автор: дел Торо Гийермо, Хоган Чък
- Серия: Напаст #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Studio Art Line
- ISBN: 978-954-92533-1-3
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Заразата». Краткое содержание книги:
Всички сенници на прозорците са спуснати.
Всички светлини са загасени.
Всички канали за комуникация мълчат.
Екипите на земята не могат да дадат отговор какво се случва и затова на помощ е извикан екип от центъра за борба с биологичните зарази. Доктор Еф Гудуедър, ръководител на спешното звено, приема обаждането и се качва първи на борда на самолета. Това, което открива, смразява кръвта във вените му.
В една заложна къща в Испански Харлем бившият професор, оцелял след Холокоста, Абрахам Сетракян знае какво се случва и знае, че е настъпил моментът и войната започва…
Започва битка от библейски мащаб, след като вампирски вирус заразява Ню Йорк и продължава да се разпространява по улиците. Еф и Сетракян, заедно с техният разнороден екип, трябва да открият начин да спасят града, преди да стане твърде късно.
— Много са готини, а? Бас слагам, че до утре по това време eBay ще бъде наводнен с тия джаджи.
После някакъв пиян тип се блъсна в рамото на Мат и разля бира върху обувките му. Мат замръзна за миг и завъртя очи към Зак с физиономия „Какво да правим сега?“ но нито направи, нито каза нещо. Дори не се обърна да се огледа. На Зак му хрумна, че никога не беше го виждал да пие бира преди. Само чашка бяло или червено вино по време на вечерите у дома с мама. Имаше чувството, че Мат, при целия му ентусиазъм около играта, всъщност се страхуваше от феновете, седящи около тях.
Зак вече истински съжали, че татко му не беше тук. Извади телефона на Мат от джоба на джинсите си и погледна отново за СМС отговор.
Пишеше: ТЪРСЕНЕ НА СИГНАЛ. Все още нямаше връзка. Слънчевите изригвания предизвикваха смущения и пречеха на радиовълните и орбиталните спътници. Бяха предупредили за това. Зак прибра телефона и изви врат към полето, за да потърси отново Джетър.
На двеста и двайсет мили над земята астронавт Талия Чарлз — американският полетен инженер на Осемнадесета експедиция с руски командир и френски инженер — се рееше в нулева гравитация из антрето, свързващо модула „Съюз“ към кърмовия люк на лабораторния модул „Дестини“. Изследователското съоръжение МКС обикаляше земята в орбита шестнайсет пъти на ден или по веднъж на около час и половина при скорост от седемнайсет хиляди мили в час. В ниска околоземна орбита затъмненията не бяха особено голямо събитие: блокирането на слънцето с всякакъв кръгъл обект в прозорец показваше забележителната корона. Ето защо интересът на Талия не беше в подреждането на луната и слънцето. От нейната бързо променяща се перспектива всъщност нямаше никакво затъмнение. По-скоро се интересуваше от резултата от това явление върху бавно въртящата се земя.
„Дестини“ основната научна лаборатория на МКС, беше с размери девет на четири метра, макар че поради многото оборудване, прикрепено към четвъртитите стени, вътрешното работно пространство на цилиндричния модул бе стеснено до размери пет човешки ръста на дължина и един на ширина.
Всички тръби, тръбички и кабелни връзки бяха пряко достъпни и следователно видими, така че всяка от четирите стени на „Дестини“ приличаше на гърба на голяма колкото панел дънна платка. Понякога Талия се чувстваше едва ли не като мъничък микропроцесор, който прилежно си върши изчисленията във вътрешността на огромен космически компютър.
Талия зашари с ръце по надира, „пода“ на „Дестини“ — в космоса нямаше горе или долу — към широк, наподобяващ леща пръстен, отрупан с болтове. Порталният капак бе предназначен да пази целостта на модула от микрометеорити или от сблъсък с орбитален боклук. Обърна обутите си в боти стъпала срещу една от скобите в стената и ръчно я отвори, за да открие 61 сантиметровия оптичен прозорец.
Синьо-бялото земно кълбо се появи.
Дежурното ѝ задължение бе да фокусира и да направи снимки на земята с тежката камера „Хазелблад“ снабдена с дистанционен спусък. Но когато за първи път погледна планетата от необичайната си точка за наблюдение, онова, което видя, я накара да потръпне. Огромният черен кръг, сянката на луната, приличаше на мъртво петно върху земята. Тъмна застрашителна пукнатина по иначе здравия син глобус на родния дом. Най-изнервящото бе, че не можеше да види нищичко в мрака. Централната и най-тъмна част на лунната сянка правеше така, че цял регион да изчезне в черната пустош. Беше все едно, че гледа сателитна карта след бедствие. Карта, която показва опустошение, причинено от могъщ пожар, погълнал целия Ню Йорк. Пожар, който вече се разширяваше по-нататък по източното крайбрежие.
Събралите се на Сентръл парк нюйоркчани бяха изпълнили петдесет и петте акра зеленина на Грейт лоун като на летен концерт. Онези, които бяха разстлали одеяла и нагласили градински столове по-рано сутринта, вече се бяха изправили на крака с всички останали, с деца на раменете на бащите си и бебета, гушнати в прегръдките на майките си. Замъкът Белведере бе надвиснал червено-сив над парка. Зловеща готическа нотка сред това пасторално открито пространство, смалено от възвишенията на Ийст и Уестсайд.
Огромната островна метрополия затаи дъх и вцепенението на града в този час се усети от всички. Глухото вибриращо бучене в ушите вдъхваше тревога и в същото време действаше приобщаващо. Затъмнението наложи някакво равенство над града и обитателите му, петминутно прекъсване на социалното разделение. Всички бяха равни под слънцето… или липсата на слънце.