Картата на времето

Андрю се чувстваше като лодка, попаднала във водовъртеж. Струваше му се невероятно, че може да се пътува в бъдещето, че човекът не е обречен да види единствено епохата, в която се е родил, тази територия с граници, определени от живота на сърцето му и издръжливостта на тялото му, а може да посети и други периоди, други времена, които не му принадлежат, да прескочи собствената си смърт и неясната нишка на своите потомци, да оскверни светилището на бъдещето, стигайки там, където стигат само сънищата или въображението. И за пръв път от години усети, че в душата му трепна любопитство, че нещо от света отвъд оградата от безразличие, зад която се бе оттеглил, успя да събуди интереса му. Ала веднага се застави да угаси тази плаха искра, преди да е достигнала мащабите на пожар. Той бе човек в траур, човек с опустяло сърце и вцепенена душа, същество, освободено от емоции — очевиден пример за личност, изпитала вече всичко, което би могла да изпита. Никъде по широкия свят не съществуваше нещо, заради което да живее. Не можеше да живее — не и без нея.

— Да, Чарлс, всичко това е удивително — въздъхна той с досада, преструвайки се, че тези противоестествени пътешествия никак не го интересуват, — но какво общо има с Мери?

— Не виждаш ли, братовчеде? — възкликна Чарлс, почти скандализиран. — Този предприемач може да пътува в бъдещето. Убеден съм, че ако му предложиш достатъчно пари, ще може да ти уреди частно пътуване в миналото. Тогава ще има кого да застреляш.

Андрю смешно зяпна от изумление.

— Изкормвача ли? — попита той едва чуто.

— Именно — отвърна Чарлс. — Ако се върнеш в миналото, ще можеш собственоръчно да спасиш Мери.

Андрю се хвана за стола, за да не падне. Възможно ли бе това? Можеше ли — запита се, борейки се със стъписването си — да се върне в миналото, в нощта на 7 ноември 1888 г., и да спаси Мери? Възможността това да е истина го зашемети — не само поради чудото, което предполагаше пътуването във времето, но и заради връщането в една епоха, когато тя щеше да е още жива и той би могъл да прегърне отново тялото, което бе видял накълцано на парчета. Но най-вече го развълнува това, че някой му предлагаше възможност да я спаси, да поправи грешката си, да промени нещо, което през всички тези години се бе научил да приема като необратимо. Винаги бе отправял молитви към Създателя да може да стори това. Очевидно се бе молил не комуто трябваше. Намираха се във века на науката.

— Нищо няма да загубим, ако опитаме, Андрю — чу гласа на братовчед си. — Какво ще кажеш?

Андрю остана загледан в пода в продължение на няколко минути, мъчейки се да овладее водовъртежа от емоции, които изпитваше. Не можеше да повярва, че съществува такава възможност, но ако все пак съществуваше, как да откаже да се възползва от нея? Та нали винаги бе искал това, бе чакал този шанс цели осем години. Вдигна глава и се взря в братовчед си с разкривено лице.