Картата на времето

VI

С опряно в основата на челюстта дуло и пръст, сложен на спусъка, Андрю се замисли над любопитния факт, че бе стигнал до този момент, че бе решил сам да си причини смъртта. Та нали през по-голямата част от живота си се бе държал като всички останали: боеше се от нея, предугаждаше я във всяка болест, усещаше как тя дебне край него — лукава владетелка на един свят, пълен с пропасти и остри предмети, с хлъзгав лед и неспокойни коне, която се глумеше със смешната уязвимост на съществата, провъзгласили се сами за крале на Творението. И след всички тези страхове, каза си, сега най-сетне бе готов да я прегърне. Но така стояха нещата, достатъчно бе животът да ти се стори безплодно и неоправдано усилие, за да пожелаеш да се измъкнеш от него, а за това имаше само един начин. И трябваше да признае, че смътното безпокойство, което го гризеше, не беше от метафизично естество. Само по себе си умирането никак не го плашеше, защото страхът от смъртта — независимо дали ще я разглеждаме като мост към някакво библейско място, или като дъска, коварно простряна над нищото — винаги идва от знанието, че вселената няма да се затрие заедно с нас, а ще продължи да съществува, както кучето продължава да живее след отстраняването на кърлежа. И тъй, натискането на спусъка в общи линии означаваше да излезе от играта, осуетявайки всяка възможност при следващото раздаване да му се паднат по-добри карти. Но Андрю се съмняваше, че това би могло да се случи. Бе изгубил вяра. Не вярваше, че съдбата е запазила за него възнаграждение, което да го обезщети за преживените страдания. Всъщност беше убеден, че такова възнаграждение не съществуваше. Страхът му се дължеше на една далеч по-прозаична причина — болката, която вероятно щеше да му причини куршумът, строшавайки челюстта му. Това нямаше да е приятно, разбира се, съвсем не, но беше част от плана и трябваше да се приеме. Усети тежестта на пръста, който почиваше върху спусъка, и стисна зъби, готов да сложи точка на злочестото си съществуване.