Гондолата на времето

— Не функционира така — каза Себастиано нетърпеливо. — Основните прозорци може да бъдат видени само от посветените. — Той ме хвана за ръката. — Хайде. Не може да останем тук.

Повлече ме със себе си и повървяхме известно време.

— Чакай малко. — Спрях се. Бяхме стигнали до друга уличка, която беше малко по-светла, защото на стената на една къща гореше факла. — Всъщност къде отиваме? Ако мислиш, че можеш да ме паркираш отново при Матилда, а след това да избягаш, не си познал! Искам да отида точно там, където си отседнал и ти. И ако се опиташ да ме метнеш и да изчезнеш, ще остана на пост пред магазина за маски дотогава, докато не се появиш отново.

— Кой ти каза, че ходя още там?

— Хващам се на бас, че мястото е нещо като централа. Дори само защото магазинът изглежда по същия начин както и след петстотин години.

Той изглеждаше разтревожен.

— От къде знаеш това?

— Защото от там си купих една маска.

— Кога?

— В бъдещето, разбира се.

— О, по дяволите! — Той простена, сякаш го бяха настъпили с остро токче.

Имах чувството, че очакваше подробности.

— Всъщност исках да си купя обувки, но някак си с Матиас се озовахме в магазина за маски. Между другото, Матиас е дебелото момче, което заедно с родителите си се намираше на гондолата, когато се отвори прозорецът във времето. — Намръщих се. — Всъщност е странно, че не дойдоха тук с нас, а се случи само на мен. Те наистина извадиха голям късмет, нали?

— Хм. Маската у теб ли беше, когато настъпи преминаването?

Аз потвърдих.

— Беше в чантата ми, която, естествено, вече я няма заедно с айпода ми, с джобните ми пари за цял месец и с моя „Сенси“. — Казах последното с огромна горчивина, защото шансовете да се върна възможно най-скоро при чантата ми и всичко, което ми беше скъпо, бяха значително по-малки, отколкото преди час. Въпреки това в никакъв случай не исках да мисля, че можеше да ми се случи същото като на Клариса. Дори само да си го представех и щях да рухна с истерични писъци. Тогава по неволя щяха да ме затворят в някоя лудница. Нямах представа къде тук има такава, но така или иначе, предпочитах да не знам.

— Какво е „Сенси“? — искаше да узнае Себастиано.

Очевидно имаше неща в бъдещето, за които дори и той не знаеше.

— Парфюм — казах аз. — Какво не е наред с маската? Каква роля има в цялата тази история?

— Не мога да ти кажа нищо за това.

— Аха — рекох мрачно.

Себастиано се взря напрегнато в тъмнината.

— Трябва да продължим. Нощта има очи и уши.

— Но тук няма никого — казах, след като се ослушах.