Sapiens. Кратка история на човечеството
- Автор: Харари Ювал
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Издательство «Синдбад»
- ISBN: 978-5-905891-64-9
- Переводчик: Ина Димитрова
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Sapiens. Кратка история на човечеството». Краткое содержание книги:
Трето, масови измирания, подобни на това образцово изчезване на видове в Австралия, се случват отново и отново през следващите хилядолетия и по-точно винаги когато Homo sapiens насели някой нов регион от „външния свят“. В тези случаи вината му е безспорна. Например мегафауната на Нова Зеландия, която преминава през споменатата „промяна в климата“ преди 45 000 години без никакви последици за нея, веднага след навлизането на Homo sapiens на островите преживява унищожителни атаки. Маорите, първите колонизатори на Нова Зеландия от вида Homo sapiens, стигат до островите преди около 800 години. За няколко века по-голямата част от местната мегафауна е унищожена заедно с 60% от всички видове птици.
Подобна съдба сполетява и мамутите, живеещи на остров Врангел в Арктическия океан (200 км северно от сибирския бряг). Техният вид процъфтява в продължение на милиони години в по-голямата част от северното полукълбо, но с разпространението на Homo sapiens — първо в Евразия,а после и в Северна Америка — мамутите намаляват. Преди 10 000 години вече няма нито един представител на вида по цялата планета с изключение на няколко отдалечени арктически острова. Мамутите, обитаващи Врангел, продължили успешно да се възпроизвеждат, но внезапно изчезнали преди около 4000 години, точно когато първите хора достигнали острова.
Ако измирането на мегафауната в Австралия е изолирано събитие, бихме могли великодушно да поставим под съмнение вредното въздействие на човека. Но историческите свидетелства по-скоро ни представят Homo sapiens като екологичен сериен убиец.
Всички заселници в Австралия разполагат само със сечивата, типични за каменната епоха. Как биха могли да причинят екологична катастрофа? Има три обяснения, които си кореспондират много добре.
Възпроизводственият цикъл на големите животни — основните жертви на австралийското измиране — е дълъг. Бремеността е продължителна, малките са малко на брой и има дълги паузи между бременностите. По тази причина, ако хората убиват дори само един дипротодон на всеки няколко месеца, това ще е достатъчно смъртността да изпревари раждаемостта. За няколко хиляди години и последният самотен дипротодон ще загине — а с него и целия вид. (L. Н. Keeley, ‘Proto-Agricultural Practices Among Hunter-Gatherers: A Cross-Cultural Survey’, в Last Hunters, First Farmers: New Perspectives on the Prehistoric Transition to Agriculture, ed. T. Douglas Price and Anne Birgitte Gebauer (Santa Fe: School of American Research Press, 1995), 243-272; R. Jones, ‘Firestick Farming’, Australian Natural History 16 (1969), 224-228.)
Всъщност въпреки размерите си дипротодоните и другите гигантски животни в Австралия вероятно не са били много трудна плячка поради изненадата от появата на двукраките им убийци. Различните човешки видове еволюирали, търсейки плячка в продължение на два милиона години. Те бавно усъвършенствали ловните си умения и започнали да преследват големи животни преди около 400 000 години. Големите зверове в Африка и Азия са имали време да се научат да избягват човека, така че когато новият мегахищник — Homo sapiens — стъпил на афро-азиатската сцена, те вече знаели как да се пазят от създания с подобен външен вид. За разлика от тях австралийските гиганти не разполагали с време да се научат да бягат от човека, а и той на пръв поглед не бил особено страшен. Нямал дълги остри зъби или мускулесто пъргаво тяло. Така че когато дипротодонът, най-голямото двуутробно животно, живяло някога на планетата, съзрял за първи път тази крехка на вид човекоподобна маймуна, той просто отвърнал незаинтересовано очи и продължил кротко да си дъвче листа. Тези животни трябвало да развият страх от човека, но преди това да стане, те вече били история.