Дневникът на пирата
- Автор: Беннет Чарльз Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
Чарлс Мун Бенет е роден през 1899 година в град Кентърбъри — Англия. Като прибавим и факта, че е членувал в обществото ни английските учители, това е почти всичко, което е известно за неговата съдба. За разбиранията и убежденията му обаче може да почерпим богати сведения от неговите книги. През 1934–35 година са излезли на български език романите му: „Адмирал Морган“, „Бунтовният остров“ „Педро от «Черна смърт»“ и „Двойникът на капитан Грим“, чието оригинално заглавие е „Дневникът на пирата“. Като писател Бенет има безспорен принос в развитието на морско-приключенския жанр. Романът, който предлагаме на нашите читатели, е написан в синхрон с най-добрата приключенска традиция, изпълнен с напрежение, героизъм и екзотика. Своеобразен е с това, че не романтизира пиратството, а го представя откъм неговата жестока и грозна страна. В настоящото ново издание на „Дневникът на пирата“ пропуските и грешките от предишния превод са поправени, езикът е осъвременен. Вярвам, че то ще достави удоволствие на любителите на хубавата приключенска книга.
— Да живее топчията Гейм — изрева самият той през грозните си зъби и всички подеха вика му. Те вдигнаха на ръце ухиления главорез, зачервен от победата си. Един от другарите му дотича с канче ром и тържествуващият артилерист го пресуши на един дъх.
— За здравето на нашия капитан, смърт на враговете му — вдигна той канчето отново и останалите подеха възгласа му. Докато по-рано бяха гледали Едноокия накриво, сега почти всичките му хора станаха негови пламенни почитатели — успее ли човек в нещо, спечелва си поддръжници.
— Аха, хили се, като че е измъкнал главата си от примката — чу се тих глас наблизо. Когато се обърнах, видях до себе си Сондърс Тъмния и си спомних, че той не хранеше никакви симпатии към капитана, който, както смяташе, бе убил приятеля му Джексън Съкрушителния.
— Защо, Тъмни — рекох аз. — Мислиш ли, че няма да се измъкнем?
Сондърс се изхрачи ядно на палубата.
— Изглежда, че някой дявол пази Едноокия — каза той. — Нали днес той ходи в каютата на самия Даго? А случайно узнах, че Даго не е искал да го пусне да излезе жив оттам. И все пак се върна, плувайки като делфин. Понякога си мисля, че когато ножът ми се забие между ребрата му, той ще възкръсне, за да ме преследва.
— Да не искаш да кажеш, че ще убиеш…
— Нищо не искам да кажа, но не забравям, че тъкмо той уби приятеля ми Съкрушителния. Зная, че и ти го мразиш, друже, затуй не ме е страх, че ще ме издадеш. Ако пък го сториш, заклевам се да те очистя, преди капитанът да ме е довършил.
Мина половин час, „Нападател“ постепенно, но сигурно ни настигаше. Артилеристът Джос Гейм правеше всичко възможно да го обезвреди, но може би поради рома, който бе пил, не се мереше добре и по-често пропускаше целта, отколкото да я улучи. „Нападател“ стреляше нарядко, ала при всеки изстрел вземаше жертви измежду нашия екипаж; преследвайки ни отблизо, той представляваше красива гледка с медната си обшивка, изящните си линии и издутите си платна „Такова прекрасно творение — мислех си аз, — а да бъде в ръцете на шайка главорези като Даго и неговия екипаж!“
Скоро един изстрел улучи гротмачтата ни, оставяйки по нея дълбока резка. Като видя това, Едноокия плясна с десния си юмрук в отворената си лява длан и изпсува вулгарно.
Два часа по-късно той заруга още по-яростно и всички членове на екипажа му заподражаваха усърдно, когато „Нападател“, промъкнал се почти на един изстрел в упор до нас въпреки отслабващия вятър, запрати високо над главите ни едно гюле, което повали платна, мачти и въжета, превръщайки ги в объркана купчина.
— Едноокия май води последния си бой — промърмори радостно Сондърс Тъмния в ухото ми.
— Ти изглеждаш доволен, Тъмни — казах аз. — Да речем, че е така. Но нима всички не сме на същия хал?
— Аз не, друже — отвърна той, като ми смигна — Само че нито думица, докато Даго не се качи на борда ни, пък тогава ще видиш. Ние с него сме стари приятели и заради някои неща, които му казах, на драго сърце ще пощади живота ми. Всъщност, приятелю, предполагам, че той ще пощади и теб, ако го помоля, и аз непременно ще го сторя, защото ти ми се нравиш, макар че сте лика-прилика с оня старчок.
Благодарих му за предложението, след като разсъдих, че е по-добре да живея по милостта на най-долния нехранимайко, отколкото да бъда изтезаван или да вървя по дъската. Все пак с огромно усилие се сдържах да не изразя открито отвращението си, защото думите на този тип показваха, че той е шпионин на Даго.
Както казах, вятърът отслабваше и преди да успеем да разчистим съборения такелаж, като работехме бясно със секири и ножове, той утихна съвсем и двата кораба се озоваха на удобно за стрелба разстояние, но в пълно безветрие. В далечината виждахме кораба на Огнения Джонс, а още по-далеч на хоризонта, почти невидима, съзирахме смътно земята, която бяхме напуснали с такава трескава бързина Гонитбата се бе проточила твърде дълго и ние се утешавахме донякъде с мисълта, че след час щеше да настъпи нощта. „Все още имаме възможност да се спасим — мислех си аз, — ако до мръкване вятърът не задуха отново.“