Теории за полета

Петрович се вторачи в нея.

- Аз притежавам Единствения пръстен - каза той.

Тя се взря в него с ококорени очи.

- Вярваш ли достатъчно на Марченко, за да му позволиш да го притежава?

- Не - изплъзна се от устните ?.

- Ако някога бъда принуден да му разкажа, убий ме. - Петрович погледна към Григорий над рамките на очилата си. - Това се отнася и за теб.

Мъжът беше объркан.

Притежаваш нещо мощно? Оръжие?

- Мощно - да. Оръжие? Само ако решиш да го използваш като такова. А ти знаеш много добре, че Марченко ще го използва. - Той погледна часовника си. - Виж-те, по-добре да побързаме.

Григорий не помръдна от мястото си.

- Това оръжие - него ли търсят американците?

- То не е... Да, макар че никога няма да го намерят.

Григорий сграбчи Петрович за ръката.

- То ли причини Дългата нощ?

Петрович се извърна настрани.

- Не ме карай да ти разкривам повече информация. Ще се превърнеш в поредната им мишена.

Григорий отдръпна ръката си.

- Това изобщо не ме радва. Не можеш ли просто да се отървеш от него? - Той пъхна ръце в джобовете си и Петрович веднага се досети, че е стиснал пистолета си.

Затова реши той да води. Заобиколи украинеца и тръгна надолу по стълбището. Когато се убеди, че останалите го следват, извика през рамо:

- Мога да го унищожа. Но няма да го направя.

Григорий и Валентина забързаха след него и когато стигнаха до приземния етаж, застанаха от двете му страни.

- Защо не?

- Защото никой няма да ми повярва, че съм го направил. - Петрович бутна с рамо вратата. - Мога да го направя още сега и вие няма да ми повярвате. Още по-малко пък американците.

Фоайето беше боядисано в сиво и бяло, цялото в извити стени и светлина. Имаше портиери и охрана, а някакъв куриер прекарваше пакет през портативен скенер.

- Знаят ли, че е в теб? - попита Валентина, докато вървяха към изхода.

- Не. Но предполагам, че ще се досетят.

- Тогава ще те убият - заключи тя.

- Ще се опитат.

Вратата към улицата се плъзна със съскане встрани. Колата на Григорий беше паркирана с двете колела върху тротоара и Петрович отвори задната врата.

Григорий се настани зад волана и притисна пръст към детектора за отпечатъци, за да запали двигателя. Валентина остави куфарчето на пода пред седалката. Двамата с Петрович доближиха глави пред вратата.

- Не ми изглеждаш особено разтревожен - каза тя. - Имаш ли план?

- Още не. Знам какъв трябва да е в общи линии. Знам какво трябва да направя. - Пръстите му се вкопчиха в студения боядисан метал. - Знам и колко време ще ми трябва, за да го задействам.

- Мислиш ли... - каза тя, но млъкна и се огледа; край тях преминаха двама пешеходци и друга кола, стара и очукана. - Мислиш ли, че ще проработи?

Ъгълчетата на устните му потрепнаха.

- Да. Ще проработи.

Очите й бяха пронизващо сини като неговите, а скулите й бяха като изсечени, но в този момент изглеждаше изключително уязвима.

- Ако мога да помогна, ще го направя. По какъвто и да е начин. Врубаться?