Ябълково вълшебство [fb2edit 0.0.8]

– Не е вярно. – Клеър направи пауза. – Чакай, вярно е, нали?

Сидни поклати глава и изсумтя.

– Ти и твоята ревизионистка история.

Загледана към тях, Бей започна да осъзнава колко много неща не знае за сестрите Уейвърли – историите им, живота им, преди Бей да ги познава като отбора, който бяха сега. Знаеше, винаги е знаела, че и двете искат да я предпазят, затова никога не й бяха разказвали много. Но пък и тя не питаше, а сега въпросите буквално я заливаха. Коя всъщност беше Мери? Защо е била един човек като млада и друг, когато е остаряла? Защо е отглеждала дъщерите на дъщеря си? Защо си е тръгнала Лорълай?

Клеър неохотно остави дневника настрана и надникна в кашона. Извади няколко листа пожълтяла хартия, после каза:

– Джакпот! Ето една рокля. – Тя извади нещо много тънко и нежно, сякаш направено от пергамент. Клеър го помириса. – Дори ухае на нейния сапун.

Сидни остави снимките от пикника и взе роклята.

– Сивия й опушен сапун. Много го обичах. – Изправи се и разгърна роклята пред Бей. – Да, идеална е за градинска нимфа.

Дъщеря й погледна тъничката рокля и плъзна ръка по плата. Наистина беше идеална. Беше в избеляло патешкозелено с пластове бежов тюл, нагънати като прозирна поло яка отпред. Отстрани бяха зашити стари пайети под формата на цветя, а на талията имаше копринен колан.

– С тази рокля е тук – каза Сидни и се наведе да вземе снимката от пикника. Масата за пикник беше стара врата, сложена върху магаре за рязане на дърва, а столовете бяха стари пънове или дебели дърва за огрев, върху които бяха метнати квадратни възглавници. Там седяха шестима мъже, които не гледаха към обектива, а към красивата жена с дълга, тъмна коса почти до кръста, седнала начело на масата. Усмихваше се, ръцете й бяха разперени, сякаш приветстваше всички в своя свят. Ябълковото дърво, което едва се виждаше отзад, бе протегнало клон към нея, сякаш искаше да присъства на снимката.

Дори то изглеждаше малко влюбено в жената.

– Добре, стига сме се връщали в миналото – каза Сидни и избута Бей в коридора към банята. – Бързо се обличай!

Когато влязоха в салона заедно, Бей беше толкова нервна, че едва не сграбчи ръката на Фин. Обаче не можеше да стигне до нея. Той беше покрит с бял чаршаф, осеян с малки пъпки от рози. Беше отрязал грубо две дупки за очи.

– Не мога да повярвам, че носиш чаршаф – каза тя.

– Когато цъфна на вратата ми с костюм, трябваше да мисля бързо – отвърна той приглушено. – Майка ми ще ме убие, задето надупчих най-хубавия й чаршаф.

– Защо не взе своя чаршаф?

Той се поколеба, после промърмори:

– Не беше чист.

Момчета!

– Е, какво ще правим тук? – попита Фин.

– Не знам. Никога не съм ходила на танци.

– Нали помага с украсата?

– Което не ми донесе никакво прозрение за събитието.

– Изглеждаш чудесно. – Той раздвижи глава, сякаш се опитваше да види през дупките за очи. – Поне това, което виждам.