По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Клипът свърши и бе последван от откъслечни аплодисменти. За леко раздразнение на Д’Агоста, Уорсоу направи дълбок поклон и си седна.
Д’Агоста се върна на подиума. Вече беше два и половина. Дотук всичко вървеше като по часовник. Стомахът му изръмжа отново, сякаш е изпил бутилка солна киселина. Беше запазил края с парчето от ухото за себе си. Прерогатив на главния разследващ.
— Все още нямаме ДНК анализ на допълнителната част от тяло, открита на местопрестъплението — парчето от ухо — започна той. — Разполагаме обаче с предварителни данни. Състоянието на кожата показва, че възрастта на извършителя е под петдесет — това е най-точното, което можем да кажем. Почти сигурно е, че наличието на парчето на местопрестъплението не е в резултат на борба. По-скоро е било отнесено на местопрестъплението и нарочно оставено там. Освен това изглежда, че парчето е било отделено от ухото няколко часа преди убийството, при това не от труп, а от живо тяло; в това няма нищо чудно, тъй като от видеозаписа ясно можем да видим, че извършителят е съвсем жив.
— Знаем как изглежда убиецът и скоро цял Ню Йорк също ще знае — продължи Д’Агоста. — Набива се на очи с рижавата си коса, скъпия костюм, добрия външен вид и атлетичната си фигура. Разполагаме с пръстови отпечатъци, косми, нишки от облеклото му, а скоро ще имаме и ДНК. Установихме вратовръзка на Шарве и в най-скоро време ще знаем производителя на костюма и обувките. Изглежда, че сме на крачка да установим самоличността му.
Д’Агоста замълча и събра кураж да го каже.
— И тъй, какво е сбъркано в тази картина?
Въпросът бе риторичен и никой не опита да отговори.
— Този тип наистина ли е толкова малоумен?
Остави думите му да увиснат в залата, след което продължи:
— Вижте го на записа. Възможно ли е наистина да е толкова пълен и тотален идиот, за какъвто се представя? Така де, има съвсем прости начини да се маскира или да промени външността си, най-малкото да избегне камерите. Не е било нужно да стои като истукан цели пет минути насред лобито, докато не бъде видян от целия персонал и докато камерите не го заснемат от всички страни. Изобщо не се опитва да се смеси с тълпата. Поканили сме и психиатър да работи по случая, за да се опита да разбере какви са подбудите му, какво послание иска да ни остави с трупа, защо е оставил парче от ухото си на местопрестъплението. Може да е луд и да иска да бъде заловен. На мен обаче ми се струва, че този тип знае какво прави. И че категорично не е някакъв пълен глупак. Така че нека не приемаме, че случаят ни е в кърпа вързан, колкото и да ни се струва така.
Последва мълчание. Имаше и друго нещо, което тормозеше Д’Агоста, но той предпочете да не го споменава, тъй като можеше да прозвучи малко странно, пък и самият той не беше сигурен как точно да го формулира. Беше свързано с избирането на момента на нападението. Камерата беше записала всичко. Убиецът си вървеше по коридора и точно когато се озова пред стаята на жертвата, тя отвори да вземе вестника. Синхронът беше пълен.
Съвпадение ли беше това?
6
Киоко Ишимура вървеше бавно по коридора и метеше полирания дървен под с традиционна конопена метла. Коридорът беше безупречно чист, но госпожица Ишимура въпреки това го метеше всеки ден, както правеше от дълго време. Апартаментът — всъщност три апартамента, съединени в един от собственика — тънеше в дълбока напрегната тишина. Шумът от трафика по Западна Седемдесет и втора едва проникваше през дебелите каменни стени на пет етажа над улицата.
Тя прибра метлата в килера, извади вълнена кърпа, направи още няколко крачки и влезе в малка стая с килими от Табриз и Исфахан на пода и украсен таван. Помещението бе пълно с чудесно подвързани ръкописи и стари печатни издания, прибрани в махагонови шкафове с оловни стъкла. Госпожица Ишимура избърса първо шкафовете, после стъклото, а след това с отделна специална кърпа и самите томове, като внимателно докосваше гръбчетата им и позлатените ръбове. Книгите също бяха чисти, но тя въпреки това ги избърса. Не беше просто навик — когато бе разтревожена от нещо, госпожица Ишимура намираше утеха в чистенето.
Откакто се беше прибрал преди четири дни без никакво предупреждение, работодателят й се държеше странно. По принцип си беше странен човек, но това ново поведение бе изключително смущаващо. Прекарваше дните си в просторния апартамент, облечен в копринена пижама и един от английските си копринени халати, не казваше нито дума и часове наред се взираше в мраморния водопад в дневната или прекарваше по-голямата част от деня в дзен градината си, напълно неподвижен, сякаш в ступор. Беше престанал да чете вестници, да вдига телефона и да общува по какъвто и да било начин, включително и с нея.