Писма до едного и мнозина

Разказва се за Иисус, както е известно на всички вярващи християни, че веднъж бил казал: «Който се отрече от мене пред човеците, и аз ще се отрека от него пред моя Отец небесен.» В този си вид: — като заплаха — цитираните думи никога не са излизали от устата на Иисус, но такава заплаха е била съвсем по сърцето на една разрастваща се мистерийна общност, бореща се ревниво за числено превъзходство над другите култови общества от онова време, която тъкмо тогава била на път да скъса с племенната общност на древното юдейство, породило я чрез единот .своите, макар той самият да е бил много далеч от подобно намерение. Такива „ трябвало" да бъдат думите на Помазаника, към когото — според доста свободната интерпретация на разпространените тогава образци — вярващите се приближавали в „мистерията", значи те непременно „са били" такива! Разказите за живота и учението му са били всъщност само текстове за култово четене, — а не още, както по-късно, „Свещено Писание“. Съставителите на текстовете са имали все пак оправдателен повод да формулират тази заплаха, тъй като Иисус действително е посочил веднъж, че «никой не може да слугува на двама господари», — тоест не може да се държи във външния земен живот различно от нормите, произтичащи от собственото му душевно прозрение, ако не иска да измени на самия себе си. Единственият смисъл на неговите думи е, че земното ни поведение трябва да съответствува на вечния Закон и че не можем да водим земния си живот по една система, а да се стремим към вечното си спасение според друга. От тях обаче не било трудно да се изкалъпи въпросната заплаха, която била нужна, за да може душевният страх, породен единствено от животинската душа, да бъде впрегнат в служба на пропагандата на новия мистериен култ. Място за съмнение не било оставено. Това нямало да бъде в „духа“ на тогавашното време. Учителят — Господ и Помазаник Божи — бил значи „казал“, че няма да признае пред своя небесен Отец онези, които не са готови по време на земния си живот да обявят пред всички другомислещи него — а в действителност тяхната общност, преживяваща го в нова култова мистерия — за изпълнител на съкровените си душевни въжделения. Няма съмнение, че първите ръководители на този нов за времето си мистериен култ са преценили психологически правилно своите ближни. Но не бива да има съмнение и в това, че непоследователното спазване на указанията, отнасящи се до духовния живот — а главно такива указания се съдържат в напътствията на Иисус, — представлява несериозна игра, която остава напълно безпредметна пред вечния Дух, а понякога дори отприщва в Духа защитни сили, чиято страшна справедливост разтърсва до дъното на душата всеки, който е наблюдавал действието им върху други хора на земята. Ето защо от тази заплаха, формулирана след времето на Иисус, може все пак да се извлече суровата истина, че и най-усърдните занимания с дадените от Духа напътствия не водят до жадуваната цел, ако познаващият ги не извлече от тях съответните изводи по отношение на всяко нещо във външния свят. Вие също сте изправен сега пред необходимостта да извлечете от моите наставления съответните изводи за външния живот и заобикалящия Ви свят и изразявате готовност да го сторите, но не сте още съвсем наясно как точно трябва да стане това. В „Пътят на моите ученици“ аз вече посочих колко погрешен е стремежът да бъдат „убеждавани" другите в правотата на дадените в моите книги напътствия, така че едва ли е нужно да Ви отправям повторно предупреждение. Но из основи превратно е разбрал смисъла на самото съществуване на тези книги и на тяхната наистина „единствена по рода си" дълбока връзка с Вечността онзи, който, изпълнен с добронамерения порив да съдействува за тяхното разпространение, си мисли, че трябва да им бъде осигурена някаква „официална“ база за действие.