Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Да! — разсмя се той. — Жив съм! Бог знае как, но съм жив! О, Рейчъл, никога не би могла да си представиш всичко, което се случи — никога, никога, никога!

Той я пусна, но веднага сграбчи ръцете й. Тя искаше да се освободи, защото по бузите й потекоха сълзи. Нима беше възможно? Или наистина най-после беше полудяла? Но това беше самият той, червенокос, идиотски ухилен, огромен като живота — дори по-огромен!

— Ти ли си… Снежния кичур?

— Аз съм, надявам се! — Той отново се разсмя. — Аз съм. — Пусна я за момент и я прегърна с ръка. — Толкова много имам да ти разказвам, но сега вече имаме много време, безкрайно много време. — Той вдигна глава и извика: — Бързо! Това е Рейчъл! Донесете й вино, донесете й хляб, донесете й стол!

— Но какво е станало? — Тя вирна глава, за да го огледа, невероятно висок, невероятно жив, но въпреки всичко Саймън! — Как е възможно?

— Сядай — каза й той. — Ще ти разкажа всичко. А после ни чака огромна работа.

Тя тръсна замаяно глава.

— Огромна работа?

— Ти беше управителка на камериерките… но винаги си била много повече. За мен беше майка, но бях прекалено малък и глупав, за да го разбера. Сега ще получиш уважението, което заслужаваш, Рейчъл. И ако пожелаеш, ще бъдеш управителка на целия Хейхолт. Само небесата знаят колко си ни нужна. Ще ти помага цяла армия прислужници, цяла войска строители, цели легиони градинари. — Той се разсмя с гръмогласен мъжки смях. — Ще обявим война на разрухата, която причинихме, и ще построим двореца отново. Ще превърнем нашия дом в прекрасно място! — Той я стисна през рамо и я поведе към Мириамел и Джеръмайъс, които ги очакваха усмихнати. — Ще бъдеш Рейчъл Драконката, генералът на Хейхолт!

По бузите й потекоха сълзи.

— Идиот! — промълви тя.